Зрелият и уверено режисиран унгарски дебют на младата Жофия Силаджи – откритие на Седмицата на критиката в Кан и участник в игралния конкурс в Сараево – проследява един от онези дни, в които светът сякаш се срутва върху главата ни и ни се ще да се скрием под масата, поне докато отмине бурята. Както, съвсем разбираемо, постъпва на финала главната героиня на „Един ден” Ана.

Започва като любовен триъгълник между мамена съпруга, отегчен съпруг и напориста приятелка-прелъстителка, с вино, оправдания и откровени лъжи, съпружески разговори на четири очи в кухнята, умоляващи погледи и неловки мълчания. Пикантната интрига обаче тутакси остава на заден план, щом от съседната стая проплаква дете, най-малкото от трите. И съпругата-майка се качва на въртележката на задълженията, семейни, професионални и личностни: да храни, облича и обгрижва; да изслушва, да помни и да напомня; да възпитава, без да повишава тон; да спазва срокове и да пристига навреме; да изкарва пари, но да работи малко, за да е с децата, да лавира умело между професионализъм и интриги с колегите, да говори с банки и да пазарува, докато се тревожи за семейния бюджет; да върти къщата; да отклонява твърде личните въпроси на свекървата. Изброеното дотук дори не изчерпва всичко свършено от Ана за 36-те часа от живота й, в които я наблюдаваме. Изневярата изостря сетивата й допълнително, но ритъмът на ежедневието е толкова главоломен, че всеки опит за разговор с мъжа й остава незавършен, а стресът проличава видимо само в детайлите: разсеяност (забравя къде е паркирала колата, прибира дъщеря си от детска градина с чужди обувки), тревожен поглед, механични движения.

Пронизващият лайтмотив на „Един ден” е безмълвната констатация, че да си родител в модерния свят, при това в голям град, е надбягване с препятствия без начало и край. Победители и победени няма, а само дисквалифицирани като в игра на руска рулетка: рано или късно патронът ще гръмне, в случая по посока на съпружеската вярност. Излиза, че сме изградили свят, в който отглеждането на поколение е тегоба, несъвместима с ритъма на живот и превръща битието ни в тих затвор. Тих, защото общуването е заглъхнало и затвор, защото изходът изглежда неясен. 

Режисьорката Жофия Силаджи пише сценария, едновременно вдъхновена и шокирана от писмо на своя приятелка с деца, описваща подробно и поетапно наситения си график, в който куп неща остават незавършени, а задълбочените разговори и моментите за презареждащо блеене в тавана се отлагат с години. Макар първоначално да си представя документален филм, решава да направи игрален от етични съображения, защото темата й се струва твърде интимна. Документалният подход обаче е налице – камерата е неизменно подир Ана, предимно в прихлупени интериори (дома, метрото, колата), а за да предизвика така умело усещането за реализъм у публиката, Силаджи решава да слее гледната й точка с тази на героинята. Така ние не знаем повече от нея, не виждаме всичко, не сме навсякъде, точно както и Ана не е. Този силно ограничен ракурс засилва усещането за истинност и подсилва процеса на идентификация.

Според Силаджи филмът е много източноевропейски. При цялата му универсалност, се чудя какво точно има предвид – враждебната градска среда на мрачни подлези, задръствания и грубянски сблъсъци между шофьори, или неханието на съпруга, който хем присъства, хем не съвсем и като цяло повече пречи, отколкото помага. Но пък не е и феминистки, още по-малко политически. Силата му е в откровеното портретиране на обикновеното страдание, чиято минорна драматичност предизвиква повече съпричастие от екстремизма на класическата трагедия.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”