След „Асистентката“, уверения дебют в пълнометражното игрално кино на Кити Грийн, по всичко изглежда, че „Хотел Роял“ ще се окаже втора част от нейна трилогия за жените на работното им място с магнетичната Джулия Гарнър в главната роля и с неволен привкус на хорър. Това даде да се разбере авторката по време майсторския си клас в Сан Себастиан през септември. „В документалните филми трябва да бдиш за голямата картина, иначе ще изтървеш нещо важно, а в художествените мога да се съсредоточа в детайлите. Очите на Джулия изразяват моя екзистенциален страх...“ Грийн е интелигентна, мила, заземена и бързо минава от скепсис (по повод ужасяващите холивудски сценарии, които ѝ се налага да чете) във въодушевление (неотдавна е режисирала два епизода от сериала „Бавачката“, продуциран от М. Найт Шамалан, за който са поканени също Жулия Дюкурно и Изабела Екльоф и който се е оказал отлично – и непривично за нея – упражнение по правене на кино с достатъчно средства). Работи в САЩ, но е родена в Австралия, а майка ѝ е фотографка с корен в Украйна. „Чувам гласа ѝ по телефона: „За композицията – гледай Йесика Хауснер, за атмосферата – Бела Тар!... След премиера ме вълнува какво мисли майка ми, не критиците...“

Кити Грийн разполага действието на „Асистентката“, „на практика ням филм“, в приемната на кабинет на влиятелен мъж в Ню Йорк, а множеството къде нелепи, къде плашещи случки, които се трупат там, заимства от стотици интервюта с жени в сходна позиция и от собствения си опит. „Когато влезе мъж в кожено яке и заяви: „Аз съм режисьор!“, всички му вярват, а когато вляза аз и кажа същото, трябва да го доказвам... Ако си млада жена в тази индустрия, отношението към тебе е различно, сякаш не ти е мястото в стаята, и постоянно чуваш въпроси от сорта на: Кой всъщност ти даде идеята? или Защо жените все правите тези реалистични камерни филмчета? (ами защото научната фантастика струва 10 милиона отгоре, а тях никой не ни ги дава!)... Или откази: Финансирахме три женски проекта миналата година, а те се оказаха не особено успешни, така че няма да финансираме вас“...

Във филмографията на Грийн впрочем „Хотел Роял“ се нарежда логично не само след „Асистентката“, но и след два оригинално построени документални филма за жени в специфични ситуации: дебютът ѝ „Украйна не е бардак“ (за украинската феминистка група „Фемен“ – опасявам се, че от нея ще си спомним голите гърди, а не например предупреждението отпреди 10 години, че Путин е най-опасният диктатор в обращение) и „Прослушване за Джонбене“ (фиктивен кастинг за шестгодишни „актриси“, които да влязат в ролята на американска шоузвездичка, убита през 1996-а). И двата засягат обичайната свръхсексуализация на жените – без оглед на възраст, култура или собствено желание, – както и някои странности, меко казано, в човешкото общуване, в идеите ни за мит и реалност, за редно и нередно.

„Хотел Роял“ е вдъховен от документалния „Кулгарди хотел“ и цитира много от елементите му: в него две млади финландки на пътешествие през Австралия се оказват без пари, хващат се на временна работа в миньорска кръчма и попадат в центъра на нежелания, но всеизяждащ интерес на местните. Според режисьора на „Кулгарди“ Пийт Глийсън: „Те дори не се и опитваха да се напаснат към средата толкова, колкото постоянното присъствие на бара смяташе за добре. И тъй като не показаха истинска готовност да играят играта или да общуват по начина, по който се очакваше, двете някак се превърнаха в бяло платно, върху което хората взеха да про(ж)ектират собствените си къкрещи вътрешни конфликти...“. Женският бит е пълен с микроагресии, но в такава обстановка те са и повече, и с лекота могат да ескалират до най-лошото – ясно защо Грийн се впечатлява от отрязъка живот, уловен от Глийсън...

В „Хотел Роял“ две млади канадки, Хана (Джулия Гарнър) и Лив (Джесика Хенуик), пристигнали в Австралия да видят кенгуру и да са възможно най-далеч от къщи, решават да попълнят олекналия си бюджет, като се включат в програмата Work and Travel, която намира краткосрочна работа на чужденци. Единственото, което е останало свободно, е барът на „Хотел Роял“ в изолиран миньорски район, където, както ги предупреждават, ще трябва да понесат една идея повечко „мъжко внимание“. Когато пристигат, момичетата заварват кръчма с разнородна тълпа от фрустрирани хора в различна степен на незрялост, отегчение и неспособност да се овладеят. За тях новодошлите са „прясна мръвка“. Лее се алкохол, хвърчат тъпи шеги, недорасъл тип час по час се опитва да разкаже на русокосата виц за блондинки, от ъгъла благ господин с вид на Дядо Коледа подава запалка с картинка: мацка с гол бюст.

Всеки ден на Хана и Лив зад бара се усеща като обсада, както впрочем и всяка нощ в стаята им над бара. И е невъзможно да се разбере чие лице крие чудовище, коя дружелюбност е клопка, но е ясно, че нещата не са наред. (За светкавичното създаване на притеснителен климат помага не само познаването на патриархата, но и на знакови австралийски филми като „Да се събудиш в страх“, „Пикник при висящата скала“ и „Вълчият залив“, в чиято координатна система неизбежно се озовава „Хотел Роял“: в първия нещата свършват зле за външния човек, попаднал в миньорска кръчма; във втория – за младите момичета; в третия – за наивните туристи.) Хюго Уивинг от „Матрицата“ и „Властелинът на пръстените“ е неузнаваем в ролята на съдържателя Били. И „неузнаваем“ е един от специалните ефекти тук – най-известният от актьорския състав е в ролята на някой, докаран от начина си на живот до насипно състояние. Екстериорът на „Хотел Роял“ е реален (пивница посред нищото), интериорът – построен и разрушен специално за филма. Саундтрак няма, защото „музиката може да е емоционално манипулативна, предпочитам звукови пейзажи“...

„Виждали сме достатъчно насилие срещу жени в киното“, каза Грийн в Сан Себастиан, за да обясни отказа си от предусещания развой на така заложените обстоятелства. Волята ѝ да остане в преддверието на насилието и на самия финал да предаде действието в ръцете на героините си („не исках просто да напуснат – исках да кажа твърдо „не“, краят е ясно съобщение“) е довела до отлив на финансирането, но не и до невъзможност филмът да бъде направен. Така че ще има и следващ, и той отново ще е за минимум една жена, която трескаво се опитва да прецени доколко е опасна средата, в която се намира. А ако някой се е сепнал от нескритата пристрастност на режисьорката към съдбата на собствения ѝ пол, да добавим и следното: в „Хотел Роял“ и жените, и мъжете са различни помежду си, което прави персонажите личности, а хода на събитията – жив и не съвсем предвидим. Изпълнението, както винаги при Грийн, е завладяващо.