„Не знам“ са думите, с които Лаура отговаря най-често – и всеки път личи, че те са върхът на айсберг, който няма лесно да ни се покаже. Един път означават буквално неведение, друг път са вежлива ненатрапчивост, трети път – форма на отказ. Лаура току-що е дошла от един от идиличните испански острови, за да следва химия в шумния Мадрид, настанена е в общежитие за момичета, държано от монахини, и се опитва да се включи в студентския живот не само с учене. Да бъде „нормална“ като ходи там, където и другите, говори с нови хора и – поне това е желанието ѝ – прави любов с момчета, които ѝ харесват. Само че всичко, в което не е достатъчно убедена, не ѝ се получава. На купон стои самичка, от нервно гризане на чашата с алкохол наранява устната си, първата ѝ тиндър среща я води до първи опит с екстази и повече повръщане, отколкото забава. От километри личи, че преобладаващият начин не е нейният начин. И че тя още не знае.
В „Пролетно тайнство“ – трети филм на испанеца Фернандо Франко – ставаме свидетели на излизането от пашкула на едно цветно младо същество, на което му се живее. Валерия Сороя в главната роля успява да покаже едновременно вътрешна несигурност, външен контрол, интелигентно излъчване и характер. Франко и неговият съсценарист Бего Аростеги работят извънредно овладяно и прецизно с десетки значещи подробности и ги подреждат в стегната мозайка, от която нищо не бива да се извади и към която няма смисъл да се добавя. Едно от най-чудесните свойства на младите хора, особено на отраслите в не твърде агресивна среда, е, че те още не са натрупали купищата фалшиви убеждения, които влачат към дъното много от възрастните. Една от радостите на „Пролетно тайнство“ е лекотата, с която Лаура – по интуиция, но и по логика – не влиза в определени капани (докато, неизбежно, се хлъзва в други).
По случайност пътят на Лаура на два пъти се пресича с този на малко по-големия Давид (Телмо Ирурета) – по-точно нейният път на два пъти минава през стаята, в която той изкарва повечето си време. Заради церебрална парализа Давид има ограничения в движението. Но е свободен и очарователен събеседник, така че третият път Лаура се връща вече по силата не на обстоятелствата, а на симпатията. И следва нещо, което не е влюбване, но е нежно и взаимно удовлетворително. Качествено общуване от онези, които са толкова ободряващи и редки в живота и на екрана. И секс, представен откровено, спокойно и уважително. „Повечето хора си мислят, че нито го можем, нито го искаме. А не е така“, казва Давид. „Повечето мислят, че да искаш, значи да можеш“, отговаря Лаура, но толкова тихо, че я чуваме само ние.
На пресконференцията в Сан Себастиан продуцентите казаха, че не е било лесно да финансират снимания в началото на тази година „Пролетно тайнство“ – както и да формулираш синопсиса на подобна история, впечатлението за реалната ѝ същност се изкривява. Чувствам, че и като пиша за нея, донякъде деформирам това, което е: разказ за едно момиче, което дейно и будно търси мярата на свободата си, за да определи очертанията на личността си. Филмът въвежда без фанфари герой със сериозни физически затруднения и показва как те могат да не са пречка за самостоятелността му, но не това е фокусът. Близостта е чувствителна тема, която вкарва в играта всичките ни боязни, неясноти и ограничения и „Пролетно тайнство“ внимателно раздипля един от нейните варианти на екрана, като за секунда не се превръща в осведомителна листовка, в сантиментален кич, в нагледен материал за спешната нужда от осмисляне на безчетните различия помежду ни. Не се превръща и в цинично оправдание на секса срещу заплащане, въпреки че показва един от неговите аспекти. Камерата е откровена, но не воайористична; диалозите са естествени, но добре премерени.
Лаура и Давид стават близки по специфичен начин, от който печелят и двамата. А филмът, който ги съдържа, успява да се придвижи невредим през гъсто осеяното с рискове и предубеждения поле на социалното кино и да излезе от другия край, където са психологическите портрети и междуличностните истории. Любопитно е, че в конкурсната селекция на 70-ия сансебастиански фестивал 8 от 17-те състезаващи се заглавия са ибероезични и повечето от тях са за млади хора в нелеки обстоятелства. Филмите от Испания са четири – всичките направени компетентно и много гледаеми: „Диви слънчогледи“ на Хайме Росалес, „Дом за майки“ на Пилар Паломеро, „Корк“ на Микел Гуреа и „Пролетно тайнство“ на Фернандо Франко, който изпъква една идея над останалите с елегантността, с която се справя с повествователните препятствия.