Тя е дребничка, наперена, с коса до под кръста и току-що добита, неволна още женственост. В постоянно движение е. Не се откъсва от телефона си и от своя най-добър приятел Ефраин, танцува в упоение под звуците на реге тон и ревнува майка си, с която живее на гърба на крайпътен ресторант. Прелива от енергия, любопитство, а понякога и гняв. Това са притежанията и ориентирите на 14-годишната Карла от „Дом за майки“ на Пилар Паломеро, в чиято кожа малката Карла Килес беше абсолютно убедителна и заслужено спечели „Сребърна раковина“ за главна роля (от миналата година „актьорските“ награди вече не са за мъжко и женско изпълнение, а за централно и поддържащо).

Барът, наследство от прабабата, е същият впрочем, където преди 30 години се разиграваха ключови събития от „Шунка, шунка“ на Бигас Луна, екранния дебют на 17-годишната тогава Пенелопе Крус – затова и майката на Карла се казва Пенелопе. Бигас Луна описвал, казват, арагонския пейзаж наоколо като „море от земя“. Но ние не виждаме много от него, понеже скоро след началото става ясно, че Карла е бременна и трябва да отпътува за социален център в големия град. Нито тя, нито Ефраин са искали да става така, и двамата не са разбрали какво се е случило, а и не горят от ентусиазъм да повтарят онзи първи опит за секс. Така че когато една социална работничка съобщава на Карла и Пенелопе новината, и двете са като попарени, но нямат друг изход (бременността е напреднала), освен да последват съветите ѝ. Което се оказва за добро.

Карла постъпва в дом за непълнолетни майки, където се запознава с още момичета в нейното положение. Те могат да останат там до 18-годишна възраст, всички имат достъп до съвет, помощ, структура и спокойствие: неща, които досега не са имали, а видимо им помагат. В центъра влизат с тежка предистория и много остават – тези, които са решили да не дават бебетата си за осиновяване. „Няма тийнейджърка, която да иска да стане майка – каза Паломеро в Сан Себастиан. – Този филм не е за майчинството, а за едно дете, което тепърва ще пораства, а в същото време е по неволя родител. Това са два противоположни житейски етапа...“

Ясно е – децата забременяват поради недобри стартови обстоятелства, които неведнъж са изреждани публично (има един любопитен късометражен филм на Ирена Даскалова, „Кои са тези майки“, в който се вижда част от проблема, твърде типичен за България впрочем). Но какво всъщност става в тези момичета? А какво следва за тях? Бива ли те да останат само явление, над което цъкаме жалостиво? Паломеро показва индивида пред феномена. „Дом за майки“ е верен, интересен портрет на един развиващ се човек, който постоянно се оказва пред препятствия, твърде големи за него. Сложната задача за непоследователната обич на Пенелопе например. Невъзможността не само да каже на Ефраин какво се е случило, но и въобще да говори с него (новороденото си момченце обаче кръщава с неговото име). Трудността да разбере какво иска от нея често плачещото бебе и да не се чувства при това лоша и недостатъчна. (Има една великолепна сцена, в която Карла отчаяна звъни на майка си да се оплаче как не се справя с малкия, и я чуваме да казва: „Ами да, и тази му пях! Да, тази за реката... И пак плаче. Ти как я пееш?... Моля ти се, попей ми още малко...“)

През 2013 г. Пилар Паломеро е била една от 16-те избраници на Бела Тар (в ролята на ментор) за сараевската програма за кино film.factory, която, твърди тя в биографията си, е преобърнала живота ѝ и ѝ е дала възможност да прави и учи кино с някои от най-добрите теоретици и практици в занаята: Гъс Ван Сант, Карлос Рейгадас, Апичатпон Верасетакул, Ги Маден, Кристиян Мунджиу, Тилда Суинтън и пр. След множество късометражки първият ѝ пълнометражен филм „Момичета“ беше програмиран в младежкия раздел Generation Kplus на „Берлинале 2020“ и оттам насетне получи десетки награди – тази на журито в Брюксел, „Златната биснага“ в Малага, четири „Гоя“ (за най-добър филм, нов режисьор, оригинален сценарий и операторско майсторство на Даниела Кахияс). Действието в „Момичета“ се развива преди 30 години, в центъра е 11-годишната Селия, която също като Карла живее само с майка си, и до голяма степен също се отнася до срещата ѝ и оглеждането на главната героиня в нейни връстнички, до пробуждащата се сексуалност и до често нелепите реакции на околните. Кастът, очевидно, също е от непрофесионални много млади актриси. И все пак двата филма съвсем не са вариация на едно и също, а независими прояви на траен интерес към жената в обществото и на личността в жената.

В България испанското кино традиционно се свързва с все по-бледнеещите фантазии на Педро Алмодовар или със старите класики на Карлос Саура (а новите му неща са толкова интересни – ето, тази година в Сан Себастиан беше програмиран документалният му филм за стенописите: от скалната живопис до градските графити). Останалите автори сякаш се вливат в анонимно множество, от което се очаква южен темперамент, доза еротика и елемент на ексцентричност. На техен фон могат и да се отличат вече утвърдени представители на социалното кино като Фернандо Леон де Араноа и Исиар Болаин, чиито работи носят отпечатъка на талант, загриженост, но и някакво неустоимо влечение към веризма (заповядайте на час и половина мъка и безизходица в ниските социални слоеве). А колко хубаво би било да познаваме отблизо и най-новото испанско кино, в което, както и в живота, част от проблемите имат решения.