„Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнайсет години вече беше твърде късно. Между осемнайсетата и двайсет и петата година лицето ми неочаквано прецъфтя.“ Това е началото на романа „Любовникът“, едно от най-прочутите в европейската литература. То е началото и на впечатляващата екранизация на Жан-Жак Ано, произнесено от гласа на Жана Моро. Книгата е крайно автобиографична и разказва за първия любовник на голямата писателка Маргьорит Дюрас в родния ѝ Виетнам от началото на 30-те. Писана е, когато авторката е на 70 и живее във Франция с последния си любовник – близо четири десетилетия по-младия Ян Андреа. Известен факт е, че Дюрас – режисьорка на петнайсетина пълнометражни филма и сценаристка на десетки други, сред които и знаковият „Хирошима, моя любов“ на Ален Рене – не харесва „Любовникът“ на Ано и заради несъгласието си с неговата интерпретация пише разгърната (но и доста по-слаба) версия на историята такава, каквато би я поставила в киното тя - „Любовникът от Северен Китай“. Три години след смъртта на Дюрас Ян Андреа публикува „Тази любов“: личен поглед към времето, прекарано с писателката, към което мнозина изпитват нездраво любопитство – та те двамата са толкова различни във всичко. Още две години по-късно по неговата книга излиза и едноименен филм, в който Жана Моро играе своята покойна приятелка Дюрас...

Това съвсем не са единствените появи на Дюрас и Андреа и тяхната „нетърпима и наложителна близост“ на белия лист и на широкия екран заедно или поотделно, но все във връзка един с друг. Най-новата, „Ще желаете само мен“ на Клер Симон, стъпва на книгата „Бих искал да говоря за Дюрас“ (2016), в която са възпроизведени два разговора на журналистката Мишел Мансо с Ян Андреа от 1982-ра – две години след началото на съжителството на младежа с обожаваната от него авторка (те ще бъдат заедно до последния ѝ дъх, а Андреа, освен неин партньор и секретар, ще стане и изпълнител на литературното ѝ завещание). Мансо записва Андреа на касетки, които остават недокоснати в архива ѝ до след смъртта и на двамата. „Бих искал да говоря за Дюрас...“ са първите думи от дългото интервю и от филма по него – доста нишов, но освежаващ с необичайността си участник в конкурсния раздел на тазгодишния Сан Себастиан (17-25 септември 2021).

„Бях много впечатлена от книгата, прочетох текста два пъти и пожелах да го видя“, каза режисьорката на пресконференцията след прожекцията. И уточни, че филмът ѝ не е за Дюрас, а за любовната история на двама души, разказвана от единия от тях пред трети, който донякъде я доразвива в главата си. И действително, намерението на авторката става ясно от секундата, в която тръгват началните титри: те вървят на фона на чаровен френски шансон за любов и разбито сърце – може би твърде „нисък“ и „земен“ за стила на Дюрас, а може би и напълно уместен спрямо това, което следва. Журналистката (Еманюел Дево) пристига в дома на двойката и се качва на горния етаж, където Ян (Суан Арло) я очаква, пуши цигара от цигара и гледа със самоубийствен копнеж настилката под прозореца. Той е същевременно срамежлив и пламенен, ненавършил още трийсет, но видимо препатил – разрушен и пресъздаден, както сам се описва. В думите му няма претенциозност, няма и литература, нищо че словото е онова, което го е събрало с Дюрас. Има задъхване, възхита, много често болка. Дево, чиято роля е основно да слуша, го прави умно: ту скептично, ту снизходително, ту лакомо, ту емпатично, ту завистливо, но с минимална промяна на изражението. Вечерта, когато се прибира в дома си, в главата на героинята ѝ, живо заинтригувана от интимния живот на много възрастната и властна жена и момчето, което изглежда на ръба на съществуването си, се разиграват сексуални сцени между двамата (предадени чрез откровени, но елегантни акварели).

Двата дни записи са възстановени в двата непрекъснати кадъра, които съставляват филма. Техниката е практически вербатим – двамата актьори се наемат да произнесат всичко, казано в реалния живот от интервюиращата и разпитвания (Дево има съвсем кратки реплики, периодично просто подбутва Андреа, който говори с нервна охота). Дюрас през цялото време е на първия етаж – долу, като някакво кипящо подсъзнание, което е много интересно решение на Клер Симон, при положение че в думите на Ян Андреа писателката е хладен, непрощаващ свръхаз. Единствените ѝ включвания са в архивни кадри, вмъкнати от режисьорката тук-таме на фона на интервюто, както и в няколко нетърпеливи позвънявания по домашния телефон, на които Андреа отказва да отговори (с ненадейно комичен ефект).

Филмът отлично предава токсичния фон на тази страст и взаимна необходимост, без да тълкува или отклонява излишно – истината е, че доколкото основата му е буквалното предаване на изреченото от Андреа, той може да се сметне за документален. Мъжът разказва как като ученик е попаднал на една от книгите на жената и тя го е поразила, запленила завинаги. Как не е искал да я познава, но е влязъл в 6–7-годишна кореспонденция с нея, от която не е имал друг изход, освен да се срещнат, и как срещата е продължила безкрайно, до деня на този разговор. Как Дюрас е сменила посоката, облеклото, менюто и фамилията му, как го е вкарала във филмите и в книгите си, а в душата му е насадила постоянно чувство за вина. Как той е хомосексуален, но тя го е научила какво е да обичаш чрез плътта си и без остатък. Как той често има чувството, че тя е на 15 или на 18 – толкова е енергична и смела. И така нататък – в страшна по същината си смес от ужас и любов, от тирания и свобода, от почти наркотична еуфория и депресивен мрак.

Странен филм за странни отношения, който при всички положения има какво да каже дори на незапознатите с Маргьорит Дюрас, на недокоснатите от специалната ѝ проза и на непреживявалите любовта като обреченост („Истината на любовта е смъртта“, казва по едно време Андреа).