Пакстън Уинтърс е роден в Щатите космополит: работи като оператор, фотограф и журналист, 18 от своите 47 години е изживял в Турция, а 8 – в Мору дус Празерес, фавелата, където се развива вторият му пълнометражен филм. „Умиротворен“, чийто копродуцент и деен съветник, както се разбра на пресконференцията в Сан Себастиан, е Дарен Аронофски, взе три от най-важните награди на 67-ото издание на фестивала: Златната раковина за най-добър филм, Сребърна раковина за най-добър актьор за Букаса Кабенгеле и отличието за операторското майсторство на Лаура Мерианс. Отзивите за създаденото от Уинтърс и приятели се движеха от „история за достойнството насред насилието в Рио, разказана блестящо“ (La Vanguardia) до „изпълнен по правилата, но незапомнящ се“ (El País), като преобладаваха клонящите към второто. Така или иначе, всеобщото впечатление беше, че три от силните награди са твърде много за тази като цяло гледаема, разбираема и безспорно отлично заснета история, която обаче никак не се откроява над другите хиляда, в които бивш злосторник се връща от затвора с намерение да започне нов живот, но средата отказва да му го позволи.
Заглавието на филма – Pacificado на португалски, Pacified на английски – идва от прословутите UPP – unidades de polícia pacificadora, „полицейски части за умиротворяване“, с които управата на щата Рио де Жанейро се опитва да тушира проблемите в множеството си фавели (бидонвилите, най-бедните „квартали“, стихийно издигани през годините на завзети земи, често от подръчни материали, и подчиняващи се на собствени правила, повечето пъти натрапвани от ширещите се в тях наркотрафиканти – поради пълното отсъствие на държавата там). Умиротворителната полиция оперира от 2008 г., но присъствието ѝ е засилено покрай две големи международни събития, за да се поизчисти лицето на града – Световното по футбол през 2014-а и Летните олимпийски игри през 2016-а. Действието в „Умиротворен“ се развива покрай игрите, но истината е, че взаимоотношенията с полицията са съвсем слабо засегнати, и то извън кадър, така че в което и да е време да беше ситуиран разказът, ефектът щеше да е същият.
В Мору дус Празерес живее 14-годишната Тати, изящно черно момиче. Тя изпълнява дребни задачи, възложени ѝ от нейната сопната майка (чиято красива усмивка се вижда само когато разговаря с други), лаконично обменя по някоя дума с баба си и чичо си, бърбори и се кикоти с най-добрата си приятелка, мисли за червила и телефони – тийнейджърка. Скоро след началото на разказа във фавелата се завръща баща ѝ Жака: присъдата, която е излежал, се равнява на възрастта на Тати, така че двамата тепърва трябва да се запознават. Тя си го е представяла като цар на всичко (той някога е бил тарторът на Мору дус Празерес и е оставил властта на заместник) и само чака да заеме мястото си на принцеса. Той обаче е на друго мнение. „Искам мир, искам да живея“, казва, и обръща гръб на стария си начин на живот. Хората от квартала идват да го търсят за съвет, за помощ и за отбрана, както се ходи при старейшина, той обаче се старае да връща всички, без да се замесва. Новият тартор няма нищо общо с умереността и кодекса на честта на старата гвардия престъпници (както във всеки романтичен филм за мафията), еднозначно зъл е и се стреми да забърка Жака в конфликт, за да може да го очисти. Дотук всичко е познато от безброй други истории, а нататък, с добавката на още няколко сюжетни заврънкулки, добива и лек привкус на теленовела. Отношенията на Тати и Жака са водеща линия във филма и единственото, което му се е получило наистина добре в повествователно отношение.
Както може да се очаква от Бразилия, лицата и гледките са страхотни и грабват вниманието. Някои от престрелките, които се чуват за фон – стана ясно на пресконференцията – са реални. Момичето в главната роля, Касия Жил, е родено и отраснало във фавелата. В ролята на бабата е Леа Гарсия от култовия „Черният Орфей“ – друг филм, сниман (преди 60 години!) от чужд режисьор на бразилски терен. Дебора Насименту е известна телевизионна красавица, която се е борила със зъби и нокти за ролята на майката, и като я е получила, е успяла да се докара до умерено съсипания вид, нужен за наркоманка от бедните квартали. „Този филм не е на режисьора или на продуцентите, а е на общността“, каза съсценаристът Уелингтон Магаляеш (човек от фавелата) и обясни, че над 200 местни жители са работили и помагали за продукцията. Букаса (Жака), добре познат като певец, заяви: „Умиротворен“ дава предимство на хора, които са по принцип изключени. Когато говорим за фавелите, говорим за чернокожи. Над 54% от населението ни е черно, а Бразилия е изключително расистка държава... Фокусът тук не е в оръжията... [В образа на Жака] „исках да изляза от стереотипа, от карикатурата... говорим за хора!“. Е, добре: всичко, изброено дотук, не се разбира от самия филм, а той надали ще накара някого да разшири контекста самостоятелно. И това е големият проблем. Или правиш филм, който е достатъчен сам по себе си, за да предаде някакъв заряд на зрителите, или правиш филм с извънфилмова мисия, който тласка властно накъдето си намислил. Да направиш сносен филм, пълен с важни за теб скрити детайли, които е абсурд да се разберат без допълнително ровене, за каквото обаче с нищо не подтикваш публиката, е същото като просто да направиш сносен филм.
Мору дус Празерес означава парадоксално Хълм на насладите. Със също толкова нелепо име е наречена и друга голяма фавела на Рио – Сидаде де Деус, на която беше посветен и кръстен могъщият филм на Фернанду Мейрелес „Градът на Бога“. Сравнението между двата е неизбежно и е в полза на по-стария. Там ставаше болезнено ясно от какви механизми се раждат проблемите на бедните общности и образите бяха по-убедителни, по-категорични, по-хващащи за сърцето. Така че и аз като повечето колеги от пресата ще кажа: една награда – тази за операторско майсторство – щеше да е чудесно поощрение за симпатичния екип, огромното му усилие и приличния резултат. Но три му правят лошата услуга да приковат вниманието в него и да предизвикат изреждане на доводи защо не е било нужно чак толкова.
