САН СЕБАСТИАН 2019: ПРОКСИМА


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2019: ПРОКСИМА

В центъра за подготовка на астронавти на Европейската космическа агенция край Кьолн има само една жена, която тренира за мисия извън Земята: Сара (Ева Грийн). С готовност и привидна лекота тя сменя оборудване, костюми, изпитания и езици (и всъщност някак не компютрите и изкуствената безтегловност, а тъкмо непринуденото минаване на героите между английски, френски, немски и руски, плюс естественото им прехвърляне от страна в страна и ефикасното им сътрудничество е най-футуристичната черта на този разказ). Сара от дете е мечтала да бъде това, което е станала. Седемгодишната ѝ дъщеря (фантастична Зели Булан-Льомел) неслучайно се казва Стела („звезда“), а Proxima, името на едногодишната мисия, в която ще участва заедно с двама колеги от САЩ и Русия (Мат Дилън и Алексей Фатеев), означава „близка“. Филмът всъщност е точно за близостта – между майка и дъщеря; между хора, избрали по-трудния път – „и за раздялата, как я посрещаме и как се справяме с нея“, по думите на режисьорката Алис Винокур на пресконференцията в Сан Себастиан.

Най-бързият начин да се опише „Проксима“ е като пълна противоположност на другия съвременен филм с астронавтка (какво да се лъжем – в популярното кино има една голяма „космическа“ продукция със самостоятелно действаща героиня преди началото на нашия век и една след него: съответно „Пришълецът“ на Ридли Скот и „Гравитация“ на Алфонсо Куарон). В „Гравитация“ Сандра Бълок играе поредния екшън герой и се бори с неживи материи, а специалните ефекти владеят повествованието до финала, когато тя се устремява към Земята. В „Проксима“ персонажът на Ева Грийн е работеща майка, която се бори със себе си, с невинаги отзивчивата среда и с предизвикателствата на това да си човек на този свят до финала, когато се устремява към звездите. Научността на „Гравитация“ е преобладаващо декоративна, докато в „Проксима“ се виждат и чуват съвсем истински факти, машини, процедури, места (в това число и легендарното Звездното градче!), а Винокур цитира като „кръстници“ на цялото начинание астронавтите Тома Песке и Клоди Енере, нейни неуморни консултанти. Дъщеричката в „Гравитация“ е мъртва и тази болка е част от решимостта и независимостта на главната героиня. Дъщеричката в „Проксима“ е жива, любознателна, изплашена, променлива и отговорността към нея е допълнителен двигател за Сара. (Интересно е, че и Рипли от „Пришълецът“ трябва да се справя със смърт на дъщеря. Както и учената в „Първи контакт“ на Дени Вилньов, която, макар да не напуска земята, решава голяма космическа загадка. Сякаш една високообразована, силна жена не може да съществува на големия екран без достатъчно драматично „извинение“ за своята нетипичност.)

„Супергероините нямат деца или най-малкото не говорят за тях...“ Жените в доскоро изключително мъжки професии, както установява Алис Винокур при космонавтите, споделят по-малко за децата си. В нашите все още твърде патриархални координати първите асоциации покрай майчинството (физическо обгрижване) са твърде различни по качество от тези покрай бащинството (предаване на име и опит)... Така или иначе, в разгръщането на сценария Винокур ни най-малко не се е стремила в посока нито към феминистка акция, нито към сантиментална драма – мислила е, твърди, за симбиозата тяло-машина при Дейвид Кроненберг, за постигнатото от тайванеца Едуард Ян в „Едно-две“ и за творчеството на Тарковски. Прекрасен Тарковски момент в „Проксима“ е кратичката сцена, в която руският космонавт, в момент на отпускане и приятелско опознаване рецитира Манделщам пред американеца и Сара: „остават ни единствено целувки, мъхнати като мънички пчели“...

Ако Сара успее да се завърне благополучно след полета си, ще е с ок. 10 см по-висока, а клетките ѝ ще са „износени“ като на човек, прехвърлил 70-те. Виждаме какво слага в кутията с лични вещи с тегло максимум кило и половина, която ѝ е разрешено да вземе със себе си „горе“. Присъстваме, като избира дали да си запази менструацията, или не, докато е далеч от Земята, и като пише писмо за довиждане до детето си. Това са реални детайли от живота на истинския космонавт – чувството е като да гледаш някого, който доброволно отива на смърт, но с охота, светло чувство и съзнание за висше благо. „Всички, с които се запознах, имат една малко чудата страна – били са „извънземни“ още отпреди да започнат тренировките си“, разказва Винокур.

Всичко в „Проксима“, от структурирането на сюжета до минималистичната музика на Рюичи Сакамото и песента с финалните титри (и с почетната „галерия“ от реални космонавтки) е добре подготвено и сериозно осмислено, овладяно, подредено и макар и на моменти непривично – идеално разбираемо. Актьорският екип е един път, всеки от персонажите е автономен и на мястото си, а доверието и любовта между Сара и Стела са жизнената, скъпоценна червена нишка през цялото повествование. Една от най-ободряващите изненади в конкурса на Сан Себастиан 2019.

(На 28 септември 2019 г. журито, начело с Нийл Джордан, даде специалната си награда на „Проксима“ за „естетически принос“ и „за превръщането на една драма за космическо изследване в изследване на майчинството“. Бел. ред.)