“Има нещо много майчинско в отношението на дъщерите към техните бащи”, каза режисьорът Хулио Ернандес Кордон след прожекцията на “Купѝ ми револвер” в сансебастианската подборка “Латинохоризонти”, за да обясни защо е замислил главните герои в такава конфигурация: момиченце, което се прави на момче, и татко му, препатил, наркотизиран, но изпълнен с упорита надежда пазач на бейзболен стадион, “съюзени, за да оцелеят”. Десетгодишната дъщеря на режисьора Матилде с лекота се справя с централната си роля (необичайно богата, така че детето да има шанса да не стои като дресирано и да не служи като инструмент за умиляване), а 40-годишният композитор Рохелио Соса, за първи път в амплоа на актьор, играе превъзходно всеотдайния баща (сцената, в която удушава с набързо смъкнатите си шорти един въоръжен до уши главорез, само и само дъщеря му да може да избяга, е една от най-ефикасните във филма, заедно с онази, когато, в рядък миг на безметежност, той със смях импровизира боен танц със светещ пластмасов меч под звуците на сюрреалистично реге).

Името Хък, на което отговаря момичето, не е случайно, както не е случайно и че останалите три деца от разказа, “подивелите” момчета, които живеят в околностите, се наричат Фин, Том и Сойер. Ернандес Кордон обясни, че първоначално е искал да направи версия на “Приключенията на Хъкълбери Фин”, но още в началото на работата си по сценария е решил “да остави само атмосферите” от книгата и сам да измисли сюжета, като вкара две от личните си предпочитания: “Лудия Макс III” и бейзбола. Не, филмът не е спортен (бейзболни вътре са само стадионът насред нищото, няколко каски и няколко бухалки), и да, киберпънк е. Анонсът на “Купи ми револвер” – фраза, която така и не се произнася, нищо че гърмят пистолети – навява на мисълта за нарковойни и брутален реализъм, но филмът всъщност е лек, ефирен даже на места, разположен извън познатото ни време и обстоятелства и организиран по-скоро около отношенията дъщеря-баща.

В някакво неуточнено бъдеще Мексико е окончателно превзето от силите на хаоса и една от най-лошите последици е, че жените са почти изчезнали. Изчезнали са и майката, и сестрата на Хък, а гласът ѝ зад кадър кротичко въвежда в ситуацията с разсъждение върху късмета и реалността. Гласът ѝ после поддържа своя “коментаторска” линия на пресекулки до края. За разлика от свръхобяснителния свръхсериозен глас зад кадър, който често се употребява като патерица при недобре изпипани сценарии и половинчато екранизирани книги, този тук е необходима част от повествованието и му придава подходящ детински привкус. Има нещо инфантилно в безредието на антиутопиите и в радостта ни от вида им на екрана...

Историята на “Купи ми револвер” е пълна с малки и големи логически пропуски (защо веригата на глезена в един момент е нужна, а после – не? защо, освен по декоративни причини, се налага пленените деца да са в клетки? как така бащата вижда откъм стадиона главореза, който дебне дъщеря му, но десетките другари на главореза от същото място не виждат как бащата го убива? защо главатарят настоява детето да е на фиестата? кой напада всички лоши и накъде потегля техният ранен главатар на незнайно как появилия се сал?), но смисълът на цялото не страда особено. Нещо повече: така “надупчен” дори пасва по-добре на описваната ситуация – прашна, неясна, откъслечна.

“Човек трябва да е честен спрямо мястото, където живее, и да се опитва да пъди демоните му”, добави в Сан Себастиан Ернандес Кордон, чийто филм, казано другояче, е за постоянната тревога, която предполага да си баща на момиче в Мексико. Или просто баща. Или просто в Мексико. Премиерата на “Купи ми револвер” се състоя в Петднайсетдневката на режисьорите в Кан през май и там режисьорът отправи апел: “Тук сте се събрали много хора от първия свят. Моля ви, кажете на вашите политици, че е време дрогата да се легализира; че Мексико вече не издържа да плаща тази дан от убити и изчезнали всеки ден. САЩ са ни заляли с оръжия и куршуми заради нещо, което се консумира главно извън Мексико...”

Както и да е, наркотиците и техните бесни кучета в “Купи ми револвер” са просто терен, през който основната линия – връзката на момичето със света – върви напред благодарение на собствената си тяга, прекрасните изпълнители и специфичните конкретни детайли: чудния саундтрак; разговора на детето с дългокосия главатар, който твърди, че е едновременно и мъж, и жена; внезапното превръщане на жертвите от масовия разстрел в естетично изложени по земята шарени картонени фигури... На антиутопиите със сърце често им се случва да станат обект на култ – не знам дали в глобалната многотия това ще се случи с филма на Ернандес Кордон. Важното е, че “Купи ми...” води зрителя по непредвидим начин (но не защото оригиналничи, а защото има собствен път) и го зарежда с онова плодотворно, вълнуващо двойствено усещане за край и за начало, за абсурд и за истина, което е тъй рядко напоследък.