Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
Конкурсната програма на този фестивал не е типично място за източноевропейското кино, затова и не е странно, че тази година полякът Бартош М. Ковалски е единственият му представител с “Време за игри” (и то представител нетипичен – нищо в неговия филм не е такова, каквото не се среща в Западна Европа, а и фокусът му не е в нескончаемия преход от диктатура на посредствеността към диктатура на корупцията). Оригиналното заглавие значи “Детска площадка” (Plac zabaw), но в буквален превод се отдалечава от смисъла на историята, която се развива през последния учебен ден на няколко шестокласници в малък полски град. Ковалски (1984) е учил в Париж и Лос Анджелис, има опит в документалното кино и уверено е написал и режисирал този свой първи пълнометражен художествен филм, който е дебют също и за красиво работещия оператор Матеуш Скалски, и за естествените, чудесно справящи се млади актьори.
“Време за игри” е анонсиран като “драма, хорър” и така подвежда още преди да е започнал – истината е, че в него не става дума за мрачни игри на демони, вампири или пъклени умове, а за един периодично проявяващ се и реален до болка дефект на човешкото. Филмът поделя скромните си 82 минути в шест части. Първите три – “Габриша”, “Шимек” и “Чарек” – са кратки домашни портрети на трима съученици, които ще се срещнат отдалеч в “Училище” и отблизо в “Развалините”. Крайният фрагмент, “Време за игри”, е неочаквано “приложение” към историята, което ми е трудно да нарека заключение или финал – в логиката “след това” не е “поради това”, но в сбитото пространство на фабулата е, така че шестото парче чупи разказваческата конвенция, без да й предостави алтернатива.
Портретните части представят децата в техните разнообразни хабитати – богато семейство в луксозна къща, средностатистическо в поддържана панелка, многодетна самотна майка в бедни обстоятелства. И тримата си имат грижи – едни по-обективни, други по-тийнейджърско несъстоятелни, – но е видимо как у всички зрее недоволство. Ковалски се е погрижил да върже чрез стил и тези три сегмента: предучилищната рутина на децата показва обичайния им живот; сутринта е подходящо време да се влезе в кухните на хората и да се види срез на ежедневието, което са си създали, и дори на ценностите, които изповядват; ритуалното цвете за учителката по случай края на годината е превърнато в лакмус за социалното ниво на децата; крупният план с очи право в камерата в края на всеки от “портретите” силом прехвърля зрителя от удобното място пред екрана в неудобното положение на очевидец.
Докато стилистично “Време за игри” е на състоятелно фестивално равнище, структурно по-скоро дезориентира. С това, че завръзката идва след средата на филма; че Габриша ненадейно се превръща от централен в периферен персонаж и напълно изпада от шестата част; че реализмът рязко се сменя с алегория в една-единствена сцена, в която Шимек и Чарек вървят по улицата и десетки възрастни, скръстили ръце, ги гледат обвинително. През 1993 г. в Англия две десетгодишни деца се мотаят в търговски център, виждат едно двегодишно, оставено за момент да си играе само, хващат го за ръчичка, отвеждат го до една влакова линия, измъчват го, убиват го и го захвърлят на релсите. Защо така изведнъж и безогледно минавам на нещо ужасно? Защото така – изведнъж, безогледно и с въпросния реален случай – Ковалски решава да приключи каквото е подхванал. Не е изненадващо, че се е впечатлил от гореспоменатото зверство (през последните години то залегна в основата на една пиеса и поне няколко филма, най-известен от които – “Момче А” с Андрю Гарфийлд) и че е поискал да осмисли кошмарния порив на някои деца към тежки посегателства над други. Изненадващото е, че за да се спре на епизода с убийството (впечатляващо разказан отдалеч, което след върволицата от близки планове по-рано също действа объркващо, но пък облекчително), той прибягва до предълго въведение в друга история, тази на пухкавата отличничка Габриша, която иска да “ходи” с Шимек с буйния перчем, но е обидно отблъсната от него (пет шести от филма).
Дали злото има социална матрица (вж. “Хладнокръвно”), дали е нещо, което се ражда с човека (вж. “Трябва да поговорим за Кевин”), или е късо съединение в мозъка? Защо пощуряват както разглезени от многотия деца, така и деца, които нищо си нямат; както умни, така и несъобразителни; както момчета, така и момичета; както обичани, така и малтретирани? “Време за игри” нито изразява предположение по темата, нито я анализира. Давам си сметка, че усещането за несъразмерност и неуют, което оставя филмът чрез кривата си постройка, може и да не е подхлъзване на Ковалски, а търсен ефект, който да пресъздаде собствения му смут пред явлението. При всички положения умението и вниманието на автора са осезаеми, видима е и дарбата му. Което не пречи да ми се струва, че има нещо дълбоко нередно във възпроизвеждането на подобни случаи на голям екран със само описателни средства и без предупреждение за неподготвения зрител. Нещо деградиращо и безизходно; нещо като капитулация пред лошата дума чрез повтаряне на лошата дума с въпросителна интонация.
