Съвременните украински филми са или военни, или общовалидно печални и това е неизбежно – в подобна крайна мрачна гама бяха филмите от страните на бивша Югославия по време на войните около разпадането ѝ и дълго след това, откроявайки се дори на традиционно скръбната палитра на източноевропейското кино. Пълнометражният дебют Степи на Марина Врода с наградите за режисура в Международния конкурс на филмовия фестивал в Локарно и тази на ФИПРЕССИ е по-скоро от втория вид, макар в сегашния политически контекст алюзиите между обезлюдената територия, която обхожда и военното опустошение, което е обзело страната, да са съвсем на място. Макар филмът да се опитва да реконструира паметта за миналото, се оказва неразривно свързан с настоящето. Врода споделя в режисьорската си експпликация, че идеята за Степи я връхлита, след като умират баба ѝ и дядо ѝ и тя си дава сметка, че вече няма на кого да задава въпроси относно съветското минало на страната и семейството си: „Мълчанието на предишните поколения за тяхната история ме накара да създам този филм“. През работа с натуршчици и разговори между героите в полудокументален стил е възстановена частица от фолклорната памет на региона, в който се развива действието на филма, и този акт на консолидиране на колективни спомени неизменно се свързва с настоящата битка на Украйна за утвърждаване на собствената идентичност. В този смисъл Степи е особено актуален не като хроника на сегашния момент, а като опит за осмисляне на непосредствено близкото минало през неформални разкази за него.
Построен повече като есе, отколкото като драматургичен наратив, филмът умозрително се втренчва в един олисял откъм жители и човешка дейност провинциален регион, където само тук-там мяркащите се мобилни телефони подсказват, че действието се развива в днешно време. В центъра на рехавия сюжет е прехвърлилият средната възраст Анатолий, който се връща в родното си село, за да се погрижи за умиращата си майка. Там се сближава отново с впиянчения си брат си и с жена, с която е имал любовна история в младостта, а покрай тях попада и на домашни сбирки, в които все още живите възрастни съседи си спомнят заедно тежки и радостни моменти от годините в съветския колхоз. На фона на повсеместен материален и духовен упадък, в който крадящите от къщите на мъртъвците оправдават мародерството си с „по-добре ние, отколкото да го оставим на циганите“, отчужденият Анатолий преоткрива корените си и постепенно разбира, че съкровището, за което говори майка му на смъртния си одър, е осъществяването на тази повторна свързаност с мястото, порядките и хората, сред които е израснал. Или поне това, което е останало от тях. Оголеният късноесенен или зимен пейзаж със самотно стърчащи клони и кална черна земя е постоянен фон, който осъществява адекватен синхрон с минорното настроение на героя.
Бедата при Степи, както и при други съвременни украински филми със солиден фестивален живот като Атлантис (2019), Мъртви могили (2022), та дори и Донбас (2018) на утвърдения Сергей Лозница, е, че авторите им пускат кранчето на екранното време да тече безконтролно и забравят да приложат изкуството на монтажа като основно средство за разказване посредством филмов език. Което е направо срамно, предвид факта, че пионерът на украинското кино Александър Довженко е сред основоположниците на авангардната съветска монтажна школа. В случая Врода толкова се е увлякла в документалното наблюдение и улавяне на автентичното, че е неглижирала почти изцяло необходимостта от повестователна динамика – дори чисто образна, предвид есеистичния стил на филма, – което действа угнетително на сетивата. С други думи, Степи е мъчителна за издържане двучасова монотонна сага за „изчезването, заминаването и раздялата с нещо ценно“ по думите на Врода, както и за затихването на функциите в периферните украински територии. Важни теми, които заслужават зрителско внимание, но Степи не е филм, който успява да го задържи.
Да се връчват награди на трудногледаеми филми по политически причини, е вече утвърдено фестивално правило, така че гореспоменатите призове не учудиха никого, при все приспивния тон на филма. Да не говорим, че няма особена логика пълнометражният дебют на Марина Врода да се състезава в Международния конкурс заедно с утвърдени имена като румънеца Раду Жуде, филипинеца Лав Диас и естонеца Райнер Сарнет вместо в състезанието за първи и втори филми „Режисьори на настоящето“, където би се вписала по-логично, въпреки че има „Златна палма“ от Кан за късометражния си филм Прекосяване (2011). Но дискутирането на причините за тази очевидна тенденциозност е тавтология, за която вече писах и с която, изглежда, ще се съобразяваме още дълго време.