През 2022 г. Хлинур Палмасон спечели вниманието и уважението на европейската публика с „Божия земя“ – изящно заснета продукция, хладнокръвно критикуваща лицемерието и отвлечената абстрактност на институционалните форми на религиозен живот. Но въпреки че „безплътната трансцендентност“ на църковната теология е красноречиво развенчана във филма, исландският режисьор не отхвърля напълно нуждата от духовност и усещане за метафизична тайнственост. Просто неговият Бог е природата, чиято иманентна красота (но и естествена жестокост) той стоически опоетизира и в новия си, не по-малко силен проект – „Любовта, която остава“. Филмът бива излъчен премиерно на тазгодишния фестивал в Кан, където кучето на режисьора, чаровната исландска овчарка Панда, взе Кучешка палма за участието си в продукцията. В лентата играят и трите деца на Палмасон (двамата му синове и по-голямата му дъщеря), като присъствието на толкова елементи от живота му извън киното неизбежно създава усещането, че проектът има подчертано личен характер. Още повече исландецът е и сценарист, и оператор на „Любовта, която остава“, като голяма част от филма е заснета в домашни условия (на 35-милиметрова лента) в продължение на осем години. 

Тази търпелива, направо ювелирна изработка на финалния продукт прозира в почти всеки кадър, въпреки че най-фини и запомнящи се са множеството сцени и образи, лишени от почти всякаква наративна функция. Из филма са пръснати куп кратки „кинематографични поеми“ – експресивни откъси, нежно и лапидарно изследващи един или друг дребен визуален мотив, появил се мимоходом в сюжета. Въпросните лирични отклонения са най-често изпълнени с образи и ситуации, изразително демонстриращи богатството и величието на природата. Така например виждаме как героите на Палмасон берат огромни гъби, чиито внушителни „шапки“ мигновено биват разкъсани и разчупени пред „лакомия поглед на камерата“ като топъл хляб. Тази фина метафора, сугестивно предаваща идеята, че сме призвани да се причестяваме с даровете на природата, добре онагледява субтилния подход на режисьора, който в този филм (за разлика от „Божия земя“) излага идеите си много по-завоалирано и деликатно. 

Същевременно биват експлицирани и няколко почти манифестни послания, които обаче не са от метафизичен характер, а засягат по-скоро безпределната стойност на семейния живот. Това донякъде бива извършено в меланхоличен ключ, тъй като действието се върти около проблематичните отношения на Магнус и Ана – разведена двойка, която се опитва (доколкото е възможно) да отгледа трите си деца „партньорски“, в здравословна атмосфера на любов, разбирателство и споделеност. Но въпреки че прекарват немалко време заедно (на излети, вечери и семейни сбирки), мъжът все пак не живее с тях, въпреки че очевидно иска и непрестанно се опитва да спи с бившата си съпруга. Тази странна ситуация е донякъде смекчена от обстоятелството, че Магнус работи като моряк (който не само лови риба, но и необяснимо защо вади бомби и потънали лодки от морето) и съответно отсъства от дома си седмици наред. 

Ана от своя страна е опитен, но непризнат художник, занимаващ се с нещо средно между експериментална живопис и лендарт. Впечатляващите ѝ картини представляват абстрактни геометрични фигури, „нарисувани“ с ръжда. За целта Ана оставя на открито големи бели платна, покрити с метални пластини, изрязани в съответните форми. Процесът е бавен и трудоемък, но резултатът е завиден – подобно на филма, това са творби, които търпеливо засвидетелстват и запечатват хода на времето и триумфа на природата (доколкото същата ще погълне всичко, което човечеството е създало). Но заниманията на Ана с изкуство са ключови за сюжета и от друга гледна точка. Те ѝ гарантират известна доза автономия извън тесните рамки на семейния живот, като Палмасон се е погрижил да ни покаже, че това всъщност ѝ помага да бъде по-всеотдайна и добра майка. За разлика от нея обаче, Магнус изглежда изгубен и нещастен – разкъсан между работата, семейството и желанията си, той не съумява да намери своя път в свят, който, изглежда, вече няма нужда от мъже. С други думи, има известна нотка „патриархално самосъжаление“, която обаче не нагарча, тъй като Палмасон третира съвременните отношения между половете със здравословна доза самоирония. 

Може още много да се каже за лентата – за нейните формални качества, лирични откровения и „сюрреални етюди“ (става дума за сънищата и кошмарите на Магнус, които допълнително насичат и усложняват сюжетната рамка). Накрая обаче заключението ще е едно – „Любовта, която остава“ надминава предишните опити на Палмасон в почти всяко едно отношение. Вече рядко се появяват интелигентни филми, които толкова оригинално, красиво и вълнуващо успяват да предадат идеите си на публиката. Макар че пантеистичният патос на режисьора няма да е по вкуса на всеки, едва ли някой ще може да отрече, че скоро природата не е седяла така „органично“ на големия екран.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.