Световната премиера на втория пълнометражен филм на Сигне Баумане се състоя на фестивала „Трайбека“, а европейската – в Анси. Както може да се очаква от работещата в Ню Йорк художничка, „Моят флирт с брака“ е анимационен, автобиографичен, хаплив и без компромиси. И независим, разбира се: бюджетът му беше формиран чрез образцова кампания за набиране на средства в „Кикстартър“ (с 1562-ма поддръжници от цял свят) плюс отделни субсидии от САЩ, Латвия и Люксембург.
През 2015-а Баумане се заравя в книгите, за да се осведоми относно биохимичните измерения на любовта и антропологичните специфики на брака, после нахвърля сценарий за новия си проект и започва да привлича съмишленици (сайтът на „Моят флирт с брака“ отлично инфомира не само за намирането им, но и въобще за процеса по осъществяването на такова мащабно начинание; пълен е с ноу-хау за желаещите да узнаят повече). Строи декори от папиемаше, картон и дърво, режисира две фонограми – на английски и на латвийски („Фонограмата е първа в анимацията. Много по-лесно е да анимираш спрямо гласа, отколкото да напаснеш гласа към анимацията...“), създава 40 000 рисунки, бори се с предвидени и непредвидени спънки. Резултатът е „научен мюзикъл“ с много текст и 30 говорещи и пеещи герои. В него момичето Зелма, алтер его на Сигне, преживява първите си сблъсъци с чуждите представи за това какво е да си жена и – през увлечения, разочарования и две сватби – извървява своя път в осмислянето на брачния съюз като необходимост.
„Следвах философия, когато една приятелка каза: искам да видя как се движат тези картинки, дето ги дращиш по тетрадките. Аз казах: окей. И така започнах с анимацията.“ Не вярвам някой да следи Баумане без надеждата да получи от нея доза ексцентричност, хумор и несъгласие. Тоест свобода посред безсмислените ограничения. Разчитаме на нея, за да назовава нещата с реалните им имена, и това и получаваме в „Моят флирт с брака“. За разлика от „Камъни в джобовете ми“ обаче (забележителен опит на авторката да проследи дългата история на депресията у жените в рода си, който мимоходом прави обзор на европейския ХХ век), новият филм е по-кротък, по-мек, по-американски. В смеха му се чува повече веселие, отколкото предизвикателство. За което вероятно допринасят смяната на обичайния глас зад кадър (на мястото на самата Баумане с характерния ѝ подигравателен тон и силен акцент влиза отраслата в Щатите полякиня Дагмара Доминчик), песните (24 на брой!) и научните обяснения.
Зелма изкарва част от детството си на остров Сахалин, а гимназиалните и университетските си години в Рига по времето на СССР. През дивия период на 90-те прави първите си пътешествия на Запад и в крайна сметка там и остава. Темата е „жената половинка“, иначе казано – жената, на която е „предписано“ да се чувства незавършена, докато не срещне „своя“ мъж и не се събере с него, ето защо първо виждаме опитомяването на детето Зелма от щастлива дива котка (буквално изобразена в анимацията с все ноктите и настръхналата козина) до недоумяващо девойче с плитки и зле усвоен набор от средства за момичешко общуване. Следват неизбежните – поне за няколко поколения преди и след Баумане жени – нетърсени и незаслужени взаимодействия с нахалници в транспорта, нескопосани съученици, застаряващи любители на студентки, почитатели на чашката и „възпитателното“ домашно насилие, професионални убягвачи от отговорост. И един по-различен човек от друга култура, който вкарва нови измерения в начина ѝ на мислене. (Примитивно би било върху този свръхкъс опис на най-типичните женски перипетии в патриархата да се слага етикет „феминизъм“ и това, че на много места той задължително ще бъде сложен, означава само, че феминизмът има още много битки за водене.)
Визуалната част на филма е в типичната за Баумане почти карикатурна стилистика: със забавни фигурки, много преображения, изобретателни преходи между отделните сцени. В разказа постоянно се намесва хор от три „митологични сирени“ (глави на жени, тела на птици), които припяват покани към Зелма да влезе в коловозите на приетото. Има и едно създание (неврон?), което периодично се включва от вътрешността на главната героиня с тона на сър Дейвид Атънбъро във филм за джунглата, за да обясни какво ѝ се случва на телесно равнище. Жлези, яйчници и разни биохимични събития се редуват с трусове в световъзприятието, самоуважението и всякакви обществени промени. Рациото и емоцията в „Моят флирт с брака“ не са в конфликт помежду си, а с онова, което им се натрапва... Не е учудващо (и неприятно), че при подобно наситено съдържание финалът идва някак рязко и отворено. И отваря апетит за повторно гледане.
