Какво е напредничав фестивал без филм с Тилда Суинтън? Трудно е да се каже, защото в момента надали има такъв. Първото участие на Суинтън, на което попадам в Карлови Вари, е в мъничкия раздел Imagina, посветен на произведения с „неконвенционален разказвачески и стилистичен подход“. Не е лъжа – „Последните и първите хора“, в който шотландската актриса присъства само като глас зад кадър, действително е неконвенционален. С необходимото уточнение, че в случая отклонението от обичайните коловози прилича повече на преобръщане на колата, отколкото на прокарване на нов път.

Филмът е последен (и пръв) по-мащабен опит в режисурата на Йоухан Йоухансон, исландския композитор с литературно образование, който за около десетилетие спечели мнозина за каузата на симфоничната музика с концептуалните си албуми и интелигентните си саундтраци и който в началото на 2018-а си отиде на едва 48 години. Проектът му, вдъхновен от едноименния роман за далечното бъдеще на човечеството от английския фантаст Олаф Стейпълдън, отлежава дълго, докато през 2017-а не се материализира в мултимедиен пърформънс на артбиеналето в Манчестър. Тогава „Последните и първите хора“ е все още с жив оркестър на преден план, придружен от текст и образи. А сега, след смъртта на автора си, той е дооформен от част от екипа му (начело с оператора и копродуцент Стюрла Брант Грьовлен, когото наскоро споменахме във връзка с „Невинните“) и представен като „научнофантастичен филм“. Тази заявка за жанр обаче създава погрешни очаквания и произтичащите от тях съпротиви.

Филмът е поток от черно-бели фотографии (чета, че всъщност става въпрос за материал, заснет на 16-милиметрова лента, но усещането е за пълна липса на движение и сърдечна дейност), на чийто фон върви неизбежно редуциран до неузнаваемост текст по Стейпълдън и характерната музика на Йоухансон, която навява на мисли за огромни пространства и обагрено в тъга безвремие. Иначе казано, напук на заглавието с „хора“ в него, филмът е един безконечен натюрморт, а напук на жанровия етикет, наука тук няма, докато фантастиката е ограничена до думите. Всяка от трите съставки на „Последните и първите хора“ (текст, саундтрак и картина) има своята безспорна привлекателност, но съчетанието им стои произволно и нещо повече – насилено. Като орел, рак и щука всяка тегли в различна посока: гласът на Суинтън описва прозрачни зелени същества от Нептун билиони години след нашето време, музиката дърпа печални струни, камерата се връща отново и отново на самотни построения с неясно предназначение...

Ако зрителят не се е подготвил за „филма“ или не е попадал по друга причина на изключително интересните „споменици“ из бивша Югославия (десетки абстрактни паметници на жертвите от Втората световна война, но и на други трагични събития от ХХ век, които понастоящем имат за чужденците ефекта на нашата „летяща чиния“ на Бузлуджа), те ще си останат за него точно това – странни форми в нищото. Защото именно като такива са били нужни на автора. Само дето зад всяка причудливост на екрана стои още нечие авторство, оставащо без име и история; с всеки кадър определен символ е опразнен от вложения в него смисъл. На паметниците е отнета паметта, което в крайна сметка е смущаващо. „Тези статуи са малко като паднали от друга планета насред природата – казва в едно интервю Йоухансон, който през 2015 г. прави специален обход, за да ги снима. – Те са красиви монументи на старата югославска социална утопия.“ Нищо че доста от „красивите монументи“, показани във филма, са издигнати в чест на десетките хиляди хора, изтребени в лагери от нацистите например. Нищо че местните познавачи възразяват, че деполитизирането на „спомениците“ и свеждането им до романтични бетонни НЛО-та е ако не порочно, то неподготвено...

Настрана съображенията около екзотизирането на паметниците на култура, която няма ресурса да се съпротиви на повърхностните прочити, и използването на свидетелства за жестоки травми като реквизит за самоцелни творчески упражнения; настрана и безспорните таланти на всички, замесени в начинанието – малко след началото си „Последните и първите хора“ става твърде монотонен и монотонността заравнява потенциалните му достойнства. Черно-белите фотографии, гласът зад кадър, апокалипсисът и посланието от бъдещето към миналото, драматичната музика – няма как да не се сетим за La jetée на Крис Маркер. На „Последните“ обаче му липсва всичко, което прави La jetée велик: оригиналният сюжет (както и въобще сюжет), любовта (както и въобще някаква тяга), интригата, изобретателността, болката, страхът. Докато в 28 минути Маркер успява да разкаже една наистина научнофантастична и секваща дъха история за страст и смърт с петнайсет подпласта, която не ни се иска да свършва, със сходни формални средства Йоухансон в 70 минути изтощава вниманието и притъпява сетивата, като напластява личната прищявка над възможната универсалност.