„Мислите ми са тихи“ е много млада и забавна чешитска комедия от Украйна, която отключи в главата ми дълга асоциативна верига. В нея се наредиха некатегоризуемата странност на „Bunny and the Bull“ и „Napoleon Dynamite“, характерната топлота и леката изместеност от настоящето на Аки Каурисмаки, цветовете и приумиците с послание на Уес Андерсън, смехотворната сериозност на поредицата от псевдодокументални филми в „Documentary Now!“ и очарователната автоироничност на Дена в клипа от берлинския битак. „Мислите...“ притежава всичко от изброеното, без да е директно имитативен или лишен от собствен глас, и понеже комедиите са въпрос на твърде личен вкус, ми се струва, че е обречен да се харесва или много, или никак.

Двуметровият младеж Вадим (в ролята Андрий Лидаговски, с прекрасно екранно присъствие) прави електронна музика за удоволствие, а прехраната си изкарва с издирване и записване на естествени звуци. Плаща му ги разработчик на видеоигри от Канада, „успял“ украинец, който е и малко нещо негов идеал. Когато веднъж посредникът на канадския украинец казва на Вадим, че за новата си игра – вариация по историята за Ноевия ковчег – шефът му, от носталгия по родината, иска блеенето, мученето и врякането на украинската природа, нашият тръгва да събира нужното. Само дето залогът сега е по-висок от обичайното. Сред гласовете, които трябва да се запишат, е и повикът на една изключително рядка, ако не и изчезнала патица: тя живее на украинско-румънската граница и я прекосява до 100 пъти на ден, „в зависимост от нивото си на тревожност“... Хубавото в случая е, че Вадим е родом точно от района, в който тя може би все още се среща, та момчето си прави проучванията, намисля план и заминава за града на детството си, откъдето потегля на експедиция в таксито на майка си. С нея за шофьор. (Посвещението идва накрая и е „На всички майки“.)

Филмът се състезава в раздела „На Изток от Запада“ и е пълномеражният дебют на Антонио Лукич, който няма и 30 години, но има закваска на стендъп комик, иска в киното си да „изследва отделни парадокси“ (в случая – „невярващ човек по едва ли не библейска диря“) и харесва за определение на стила си онова, което Георгий Данелия е дал преди години за своя – „лирична комедия“. Всичко в „Мислите...“ – от титрите през разкадровката до музиката – показва отношение и вкус. А многотията, която като цяло е предимство (монологът на майката за кравите; проследяването на кабелите на самозахранващия се будилник; етюдът с балсама за устни във военната камионетка!), рядко минава в излишество („средновековната“ сценка с пазаренето на млечния зъб на Исус Христос стои лепната насила в началото; вдовицата с папагала е не особено изискан виц; карикатурните рецепционистки в хотел „Туийн Пикс“ са съвършено ненужни).

„Кафе, чай... тирамису?“, пита шафнерът във влака, в който същата нощ ще отмъкнат обувките на Вадим. Таксито на майката принадлежи на компания с име „Сакура“. Украйна на Лукич е нова, хипстърска, дори неизбежните източноевропейщини са видени с очите на млад, надъхан за бъдеще човек (фламенко роклята на жената, която рови в боклукчийската кофа!). Има един момент, в който, след като е набавил мостри на хомерически и сардонически хохот и му остава да запише хриплив старчески смях, главният герой седи търпеливо срещу възрастен мъж с втвърдено като кора лице и старомоден костюм и го увещава: „Моля ви, засмейте се с покашляне“. „Мога да се разкашлям – отговаря човекът, – но да се смея не ми идва.“ Малко ми е мъчно, че доста подобни сцени остават на ниво скеч, наброска, без авторът да погледне мъничко по-надолу и да чуе по-точно драматичното под комичната повърхност. И все пак накрая нямам чувството, че е преексплоатирал чуждата чудатост, и съм благодарна за отказа му да се впише в клишето за окаяния бивш Втори свят.

Да, във фона на „Мислите ми са тихи“ има бедност, има абсурд, има тежко наследство, мутренски намеци и шуро-баджанашки отношения. Обаче всичко това е дадено някак сърдечно и естествено смесено с друго. Да, мечтите на майка и син са типичната източноевропейска баналност (задомяване, емиграция), но пълното откъсване от даденостите на средата може би щеше да отнеме от историята нишката реалност, която ѝ е нужна, за да сработи... Понякога си мисля, че в киното редовното гребане с големия черпак от най-необработената действителност е или мързел, или вдигнато бяло знаме. За какъв дявол е изкуството, ако не филтрира, не доосмисля и не огъва по оригинален начин? И всички тези филми с кисели герои – тази година на четвъртия фестивален ден вече се задъхвам от тях. Теорията ми е, че определени сценаристи/режисьори обичат навъсените персонажи, защото за такива не се налага да измислят умен диалог и убедителна близост. Те си ръмжат, защото са заети с предполагаеми сериозни и дълбоки проблеми, а какви точно – сещайте се. „Мислите...“ не се бои да подкара по друг път и истината е, че по него успява да съобщи доста повече.

На 6 юли 2019 г. Антонио Лукич получи наградата на журито в раздела „На Изток от Запада“ на 54-ия международен филмов фестивал в Карлови Вари.