„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ е едно от най-ефектните начала в историята на литературата и едно от най-неверните твърдения за човешкия род. Нещастните общества – тези огромни семейства – си приличат като по учебник, при това твърде кратък: вземете всеки тоталитаризъм, всеки полицейски режим, всеки концлагер, всеки овластен мъчител, всяка ситуация на безизходица и ще видите едно и също. В най-лошите общности хората са сведени до вещи и нямат избор, а там, където няма избор, няма личности и отношения между личности – нещото, което е от първа необходимост за щастието, за разнообразието, за живота.

Нагледна представа за типичното „семейно“ нещастие дава „Арест“ – филм на Андрей Кон, режисьор и сценарист, чиято премиера се състоя в подборката „На Изток от Запада“ на кинофестивала в Карлови Вари. „На Изток от Запада“ е знакова програма на феста и в 54-ото му издание съдържа дузина първи и втори пълнометражни филми от Източна Европа, Балканите, бившите съветски републики и Близкия Изток (неотдавнашно и логично разширение на обхвата ѝ, благодарение на което тази година в нея истории от Албания, Литва и Гърция се състезават с такива от Саудитска Арабия). „Арест“ разказва възможен, ако не и реален случай от началото на 80-те в Румъния и именно защото груповото нещастие е доста повторително, сюжетът му до голяма степен съвпада с този на един филм от други ширини, ситуиран десетилетие по-рано в Латинска Америка.

В „Арест“ има двама мъже в една килия: външният свят е пъклена диктатура, от която и двамата са ощетени, а вътрешният се ограничава до техните разговори – криминалният (Валентин) е вкаран там, за да измъкне сведения от политическия (Дину), с обещанието да бъде пуснат предсрочно. Съвсем идентично е положението в „Целувката на жената-паяк“ (1985), с тази разлика, че политическият (също интелектуалец с пищна черна брада) тук се казва Луис, а криминалният (и той Валентин) е затворен не задруго, а защото е хомосексуален в държава, обявила това за престъпление. При така зададените условия, камерната „пиеса“ на отношенията между двамата герои неизбежно разчита главно на харизмата на актьорите, на химията между тях и на изобретателността на сценариста в диалога.

И ето тук настават разликите: нещастията си приличат, но всеки ги разказва посвоему. „Целувката на жената-паяк“ е чепата и силно опростена американска екранизация на едноименния чудат и чудесен роман на аржентинеца Мануел Пуиг, направена с подръчни средства и напук на куп препятствия – от малък бюджет до неуредици с авторски права. В сравнение с този доста препатил филм (а истината е, че само съпоставките наум ми помогнаха да не загубя интерес до края на над двучасовия „Арест“) румънският е далеч по-стилен и последователен в повествователните си решения, по-компетентно изпълнен и заснет от оператора Андрей Бутика с разбиране за ограниченото пространство и съчувствие към зрителя (насилието е визуално „обрано“ в повечето моменти). Това е плюсът, а останалото са минуси.

Проблемът с „Арест“ е във вече споменатите химия и диалог, както и в генералния избор на разказвача да разположи политическия и криминалния в отношения на насилие и подчинение. Валентин на Уилям Хърт в „Целувката...“ е уплашен и зависим повече от човека, когото трябва да подмами да издаде другарите си, така че „преимуществото“ му е туширано, даже занулено. Той има култура и кодове, различни от тези на Луис, но и марж за прехвърляне на мост, защото двамата са равни в килията и взаимодействието е двупосочно: срещат се две самоти, два гласа, двама слушатели. Валентин на Юлиян Постелнику в „Арест“ е скот: той е живял зле, както може да се очаква, но и е избрал да живее зле. Събран е с Дину, за да го бие и мъчи, докато не го накара да „пропее“ – предпоставка, от която трудно може да се изкара нещо смислено, ако в скота не се вкара човещина, та нещо в него да се свърже с нещо в другия. Кон се опитва да го направи: показва как младият мъж възприема тормоза над интелектуалеца донякъде като несвойствена задача, която дори се опитва да смекчи; влага в устата му красиви цитати и класово възмущение, за да му придаде и някаква будност. Но диалог няма как да се получи, защото неговият събеседник от началото до финала е една безволева топка от страх.

В латиноамериканския затвор Луис не се бои от Валентин, макар с право да допуска, че го грози екзекуция. В румънския арест Дину е в ужас от Валентин, макар погрешно да допуска, че кротките му семейни сбирки за четене на Мирча Елиаде и слушане на радио „Свободна Европа“ не могат да му докарат чак смърт. В „Арест“ срещата е на бандит и жертва и целият потенциал на тяхното неизбежно общуване е пропилян: в принудата няма място за радост, за приятелство, за мостове. Дину разговаря от немай-къде, ние нямаме шанс да разберем нищо лично за него, образа му не можем да проследим в развитие, по сценарий той няма шанс да се противопостави с добро, лошо, хитрост или друго на своя изтезател. Какъв тогава е смисълът да гледаме еднотипния терор над него 126 минути?

За най-черните реалности трябва да се говори, така че те да бъдат разбрани, развенчани, осуетени. „Арест“ е поредният пример за това, че описателността в киното има стойност на анализ и дава възможност за катарзис само ако бъде разширена и задълбочена отвъд очевидното. В един филм за насилие основната тяга би трябвало да е моралът, не гравитацията. В живота издевателството над другия е избор на психопати, но в киното то е отговорност на авторите и би следвало да бъде модулирано и заредено с някаква функция. Иначе единственото, което постига клонирането му на екрана, е да деградира зрителите... Един философ беше казал, че личността е онова, с което човекът надхвърля ситуацията: ако се вместваш напълно в обстоятелствата, значи си просто тяхна функция, но ако с нещо стигаш отвъд тях и даже ги променяш, значи си личност. Затова именно, заради надхвърлянето или оставането под чертата, една и съща благодатна ситуация е дала прочувствен, траен резултат в почти нескопосния „Целувката...‘ и верен, но ненужен „препис“ на скръбната реалност в уверения в езика си „Арест“.