Премиерата на „Нейният личен ад“ беше една от най-очакваните и коментираните на тазгодишното издание на фестивала, въпреки че филмът не беше част от конкурсната програма. След първата прожекция обаче бързо се разчу, че новият проект на Николас Виндинг Рефн е едва ли не негледаем. Че е някакво празно, самоцелно и разточително упражнение по стил, лишено от сюжет и загриженост за времето и вниманието на зрителя. Въоръжен с тази информация, бях готов да не харесам филма, макар и да намирам „хромираната естетика“, която Рефн култивира в заглавия като „Само Бог прощава“ (2013) и „Неоновия демон“ (2016), за оригинална и парадоксално въздействаща въпреки бляскавата ѝ студенина. И все пак реших, че може би този път е прекалил и формата най-накрая е изяла малкото съдържание, което беше останало в последните му проекти – сериалите „Прекалено стар, за да умре млад“ (2021) и „Копенхагенски каубой“ (2022).

Но когато най-после дойде време за прожекцията, от която си излязоха десетки, за моя изненада, установих, че съм по-скоро очарован, отколкото отегчен, въпреки че Рефн наистина жертва всяка драматургична конвенция в името на почерка си. От тази гледна точка не мога да виня онези, които са били отблъснати от липсата на традиционна история или пък от безкомпромисната режисура на датчанина, която е толкова строга и откровено „брехтианска“, че на моменти напомня тази на авангардните класици Жан-Мари Строб и Даниел Юие. Същевременно е трудно да се отрече, че всички творчески решения на Рефн са в дълбочина и естетически, и логически издържани, доколкото са изцяло и умело подчинени на радикалната авторова визия. С други думи, колкото и озадачаващи или ексцентрични да са някои от изборите на датчанина, няма нищо във филма, което да нарушава енигматичната цялост на неговия приказен свят, в който само красотата и насилието царуват, удавени в неон и стробоскопични светлини. Това се дължи най-вече на факта, че подобно на режисьор като Дейвид Линч, Рефн е успял да изгради ониричен разказ, чиято енигматична вътрешна логика може да се усети, но не и да се разгадае. Или поне не докрай.

Въпреки загадъчната му атмосфера има немалко във филма, което може да бъде разчетено и оценено, без да е нужно да гадаем какво точно Рефн е искал да каже. В това отношение ключов за „разбирането“ на сюжета се оказва неговият сънародник, бележитият автор на детски приказки Ханс Кристиан Андерсен, към когото експлицитно отпраща една от главните героини в историята, меланхоличната филмова звезда Ел (Софи Тачър). Макар и да е споменато само заглавието на „Малката кибритопродавачка“, мозаечният наратив на филма е очевидно вдъхновен от и изграден около най-известните творби на Андерсен. Така например едната от двете основни сюжетни линии – тази, която разказва за американски военен, стигнал до ада в търсене на изгубената си дъщеря – стъпва най-вече на „Храбрият оловен войник“. В нея Рефн, изглежда, се опитва да осъвремени и разчупи романтичната визия на Андерсен за смелия мъж, който външно не трепва в присъствието на смъртоносната опасност, въпреки че вътрешно изгаря от любов и желание да се прибере у дома. Разбира се, подобни образи присъстват в творчеството на датчанина още от проекти като недооценения „Изгревът на Валхала“ (2009) и знаковия „Живот на скорост“ (2011), но в „Нейният личен ад“ за пръв път се разкриват приказните им корени.

Междувременно другата нишка в калейдоскопичния разказ на Рефн е изпъстрена с всевъзможни алюзии към творби от типа на „Снежната царица“, „Червените обувки“ и „Момичето, което стъпи върху хляба“, като режисьорът употребява визуалния език на джалото, за да изведе и реинтерпретира садистичната склонност на Андерсен да наказва онези свои женски образи, които се отдават безрезервно на „аморалните“ си желания. Така филмът ефектно напомня, че приказното е винаги на една ръка разстояние от ужасното, а покрай това и че дори най-сладките ни сънища не са лишени от своите тъмни двойници кошмари. Всичко това е подсилено от вълшебния, оркестрален саундтрак на култовия италиански композитор Пино Донаджо, който е работил с едни от най-важните имена в историята на джалото и хоръра – с режисьори като Дарио Ардженто, Лучио Фулчи и Джо Данте. Самият Рефн изтъква ролята на музиката, отбелязвайки по време на пресконференцията за филма, че една от амбициите му е била да направи опера.

Това донякъде безумно твърдение, от една страна, разкрива грандоманията на датчанина, който не се свени да се самоопределя като гений, явно отдаден като Вагнер, един от основните му кумири, на идеята да създаде „творба на бъдещето“, т.е. някакъв грандиозен Gesamtkunstwerk. От друга страна, коментарът разкрива и радикалния етос на Рефн, който поставя творческата свобода, авторската визия и новаторството над всичко останало в киното. В крайна сметка може би най-ценното в „Нейният личен ад“ е обстоятелството, че това смело отношение към възможностите и бъдещето на седмото изкуство успява да си проличи в почти всеки кадър. И въпреки че крайният резултат може да е отчуждаващ за съвременния зрител, аз съм склонен да вярвам, че филмът ще устои на най-важния тест, този на времето, и рано или късно ще бъде преосмислен и оценен за това, което е – авторско кино в най-чиста форма.