Вторият пълнометражен филм на Чие Хаякава „Реноар“ е твърде деликатен, скромен и субтилен, за да бъде отличен с награда на престижен фестивал (с големи претенции) като Кан. Последното обаче не променя факта, че сдържаният проект на японката се оказа едно от най-зрелите и неочаквано въздействащи заглавия в официалната селекция на тазгодишното събитие. Филмът с лекота ни потапя в ефирния свят на 11-годишно момиче, на което му се налага бързо (и донякъде преждевременно) да порасне, тъй като баща ѝ е неизлечимо болен от рак, а майка ѝ е твърде заета със себе си (със собствената си работа и страдание), че да ѝ обръща достатъчно внимание. Така, оставена без надзор и ясни екзистенциални ориентири, съзерцателната Фуки прекарва по-голямата част от времето си в отвлечени опити да разбере парадоксалното поведение на по-зрелите хора около себе си. Хаякава я представя като любознателен психолог, едновременно озадачен и фасциниран от страданията, страстите и страховете, обсебващи непрекъснато живота на възрастните. В този смисъл неосъзнатата роля на Фуки е да засвидетелства и отразява чувствата на другите, дори на цената на собствените си такива, които тя стоически потиска. 

На моменти обаче си проличава, че колкото и да е овладяна външно, младата героиня на Хаякава вътрешно се страхува, че може би няма живот след детството или по-точно – че когато баща ѝ умре, тя ще остане сама. Въпросните ѝ тревоги биват подсилени от факта, че още преди смъртта му майка ѝ си намира привлекателен любовник (който също е женен). Затова, изправена пред толкова много драматични промени и несигурност, Фуки развива жив интерес към „парапсихологията“ и най-вече – към хипнозата и телепатията. С други думи, страховете и дефицитите на момичето избиват на повърхността под формата на едно почти метафизично желание за контакт и близост с околните. След като научава какво е телепатия от телевизионно предаване за фокусници, Фуки се отдава на поредица магически опити да „опитоми другостта“ и да преодолее невидимите разстояния, никнещи непрестанно между хората. Въпреки че Хаякава се заиграва концептуално с обстоятелството, че някои от фантастичните експерименти на момичето всъщност дават резултат (тя например успява да хипнотизира своя съседка), филмът ясно указва, че те остават на равнището на въображаемото и съответно не задоволяват жаждата ѝ за реален контакт. 

В крайна сметка самотната Фуки решава да потърси приятел (или дори партньор) с помощта на телефонна услуга за запознанства, заради която попада на манипулативен студент по психология, очевидно възнамеряващ да се възползва от нея. Тук не само става ясна критичната позиция на филма спрямо дехуманизираните ни средства за масова (теле)комуникация, но и изкристализира още един от лайтмотивите, заложени в самото начало на „Реноар“, когато виждаме как главната героиня бива удушена от непознат мъж, преди да разберем, че сцената е просто сън. През подобни прояви (или поне намеци за) насилие Хаякава сякаш показва, че да си момиче, е равнозначно на това да си мишена (за садистичните желания и фантазии на мъжете). 

Затова и заглавието на филма е толкова двусмислено. В случая то не препраща към френския кинокласик, а към баща му – известния художник импресионист Пиер-Огюст Реноар, и по-конкретно – към неговата знакова картина „Малката Ирен“. Творбата, подобно на филма, представлява идиличен портрет на невръстно момиче, на което предстои да навлезе в жестокия, объркващ свят на възрастните. Известно е, че Ирен Каен д'Анверс има тежък живот – синът ѝ бива убит по време на Първата световна война, а дъщеря ѝ и внуците ѝ загиват по време на Втората заради еврейския си произход. Когато Фуки попада случайно на картината, тя веднага се идентифицира с изящното изображение на все още невинното дете. Парадоксът е, разбира се, че в стремежа си да се види отстрани, за да разбере повече за мястото си в света, героинята на Хаякава бива пленена от образ, създаден от мъж (и то преди повече от сто години). 

Изглежда така, сякаш социализацията на едно момиче неизбежно преминава през сблъсък с патриархалния поглед на другия, който изкривява, фетишизира и в някои случаи дори представлява заплаха за нейния свят. Хаякава е успяла да покаже колко ужасяващо може да бъде това, без да разчита на излишни прояви на драматизъм или жестокост (Фуки нито я убиват, нито я изнасилват, въпреки че има подобна опасност). В този смисъл „Реноар“ разкрива и обратното – че в дълбочина няма защо да ни е страх от живота въпреки злото, самотата и отчуждението в него. Особено накрая ни се подсказва, че може би дистанция помежду ни няма – че вече винаги сме заедно отвъд думите и образите, които си разменяме, защото същинският екстрасенс не е умът, а сърцето.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.