Званието „поет“ в днешния побъркан от пресметливост свят е синоним на несъстоятелност, сякаш разсъждава в крачка колумбийският режисьор Симон Меса Сото във втория си игрален филм “Поет“, който получи Наградата на журито в официалната секция „Особен поглед“ в Кан. Окаяният му главен герой отчаяно крещи, че е поет, срещу което получава само присмех и съжаление – сцени, поравно комични и трагични, в които се оглежда инфантилността на настояващите, че са родени за творци, когато не ги бива за нищо друго, и жестокостта на средата, която ги е убедила колко ценна е тази титла, а после е захвърлила хипертрофиралите им въжделения насред материалната прозаичност. Филмът на Сото е гневен вопъл, но и иронична рефлексия, породена от собственото му битие на артист, който търси баланс между вдъхновението свише и делничния прагматизъм; опит да пресъздаде възможно най-лошата своя версия в средна възраст, за да предотврати сбъдването ѝ, както признава в краткото интервю за сайта на фестивала. 

След като дипломният филм на Сото Лейди (2014) се изстрелва директно в Кан и печели Златна палма за късометражен филм, не е трудно да си представим колко отвисоко е паднал обещаващият млад режисьор, оставен да се лута из лабиринтите на филмовата индустрия цели седем години, докато успее да представи дебютния си пълнометражен филм „Ампаро“ (2021), пак в Кан, програма “Седмицата на критиката”. Ходенето по мъките явно го е калило и освободило от излишни илюзии, защото „Поет“ се е получил истинен, плътен, нееднозначен, емоционално наситен, рационално обоснован и впечатляващо зрял филм за премеждията пред един артист в лицемерната проектна и откровено циничната пазарна месомелачка на изкуството, за вътрешните фрустрации и външните капани по пътя, за неизбежния провал и смиреното прозрение, че вероятно най-смисленото предизвикателство пред един тъжен поет е да се опита да напише весело стихотворение. 

В четири глави – „Провал“, „Велико дело“, „Изкуството ще ни спаси“ и „Весело стихотворение“ – следим премеждията на Оскар Рестрепо: очилат неудачник около петдесетте, издал в младостта си две стихосбирки, пропилял добре започната академична кариера в бълнувания да посвети всичкото време на творческия си гений; безработен и хленчещ, че иска да е поет и нищо друго, докато всъщност отдавна е спрял да пише. Компрометиран съпруг и баща, безпаричен и безприютен, той все още спи в детската си стая, облепена с портрети на идола си Хосе Асунсион Силва, положил канона на модерната колумбийска поезия; заобиколен е от вайкащи се жени (майка и сестра), които се чудят как да го наместят в прагматичния свят, но и от презиращи го (бивша жена и дъщеря), които се срамуват от присъствието му в живота си и предпочитат да го няма. За отдушник се напива след сбирки в местния клуб на поетите, където го успокояват за провала му: „Трябваше да пишеш за коренното население, за Амазония, за педалите, за всичко, което европейците очакват от нас“. Принуден да приеме издействано от сестра му място за учител по философия в един от бедните квартали на Меделин, Оскар разпознава в една талантлива питомка възможността да навакса с „велико дело“, като я промотира на издателството си и я превърне в литературно откритие. Издателите бизнесмени и най-вече тяхната холандска меценатка обаче се вълнуват по-слабо от дарбата ѝ, отколкото от потенциалния продаваем имидж на измъкната от гетото „пепеляшка“, докато тя пък се вижда повече като маникюристка, отколкото като литературна звезда. Оскар обаче не пуска сламката и я убеждава да участва в откриването на местния Поетичен фестивал, за който тя специално пише жалостни строфи за мизерния си произход и несретната си социална среда – все теми, подадени от ръководството. Следва безпаметно напиване и среднощно влачене до гетото, а на другата сутрин Оскар е обвинен в сексуално посегателство от многобройната фамилия на девойката, която се пазари за обезщетението, докато дъвче остатъците от фестивалната вечеря. Прецакан от този трагикомичен развой, Оскар е пометен от нова вълна истерични пристъпи и самосъжаление – поне да се беше самоубил навреме като великия Силва. 

Без да превръща манипулативните практики в изкуството в централна тема на филма си, сарказмът на Симон Меса Сото към „порномизерията“, като капитал на движената от външни интереси културна политика в бедни страни, е силна поанта. В Колумбия, където, за разлика от Източна Европа, киното и изкуството въобще винаги са били изложени на пазарния произвол, условията за успешна продажба отдавна са ясни – бедните трябва да изглеждат още по-бедни и безнадеждни пред богатите, за да утвърдят доминацията им. В „Поет“ този принцип е осъзнат и артикулиран с хумор, като Сото дори е успял да вдигне летвата – филмът е копродукция с Германия и Швеция, което означава, че мизерабилизмът се харчи вече не само като буквален, но и като метанаратив. 

Иначе сърцето на „Поет“ е Убеймар Риос в ролята на Оскар – реален поет и реален учител по философия, който за пръв път застава пред камера, а Сото успява да извади от него задъхани откровения и да ги подреди в нервен разказ с накъсан монтажен ритъм в синхрон с тревожната динамика на клетия му герой. В резултат „Поет“ е вълнуваща жива материя, суров колаж от парчета трескав живот, споени с пот от препускане подир нелепи блянове, пръски слюнка от възпламенени речи и кръв от челни удари в стената; еднакво безпощаден към болезненото его на мечтателя и към разбилите мечтите му. И все пак с милостив финал, който не обещава успех, но поне смътна надежда за вътрешен мир.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.