Братята Дарден са винаги неизменна част от официалната селекция в Кан, когато имат нов филм – едно от негласните преимущества да си печелил цели два пъти „Златната палма“ (първият за „Розета“ през 1999 г. и вторият за „Детето“, 2005 г.). В последните години обаче, заради тяхното почти аксиоматично присъствие в програмата, неизбежно изниква въпросът дали настоящите кинотворби на христоматийните белгийски режисьори наистина заслужават да бъдат удостоявани с такава чест. За жалост, новият им филм няма да е в състояние да разубеди запознатите с творчеството на дуото зрители, които имат натрапчивото усещане, че от „Два дни и една нощ“ насам братята започват с все по-лека ръка да се повтарят и безкритично да залагат на изградената от тях формула (или направо „бранд“), направила ги толкова емблематични в контекста на съвременното европейско кино.

„Дарденовото клише“ основно се състои от няколко крайно социално ориентирани опорни точки. Главните герои са винаги жени или деца, които същевременно са представители и на някаква маргинализирана група – сираци, работници или, както винаги през последните години, емигранти. Битът на гореуказаните образи е типизирано тежък и (в контекста на обществената солидарност) несправедлив, особено ако бъде видян от гледната точка на някой политически чувствителен белгийски буржоа (класическата „таргет аудитория“ на братята, заради което дори някои от техните филми са водили до напълно реални законодателни промени в страната им).

От репрезентацията на живота на въпросните маргинали идва и претенцията за социален реализъм, чиято цел е да образова зрителя и да събуди в него някакво дълбоко вкоренено, универсално усещане за справедливост и етичен дълг (нещо като киновариант на „християндемокрация“), което се предполага, че ще му помогне да надмогне предразсъдъците си и да разпознае себе си в „другия“. С други думи, подобен кинематографичен хуманизъм трябва да създаде у нас чувство на солидарност (независимо дали „класова“, или общочовешка). Всичко това концептуално се корени в отявлено левичарския (но едновременно с това криптирано християнски) уклон на братята и най-често бива запечатано на екрана посредством специфичния им киноезик, обсебен от човешкото лице като топос на етичното (идея, за която Дарден са длъжни на френския философ Емануел Левинас). Заради това и във филмите на дуото рядко има нещо друго във фокус освен човешки тела и ликове – всяка минута е посветена на злободневното опоетизиране и разкриване на „другия“.

С подобно сбито описание на Дарденовия почерк почти се изчерпва нуждата конкретно да се анализира новият им кинопроект – „Тори и Локита“ (подчертано дежавю и „още от същото“). И все пак това е филм за две деца, които се запознават на лодка на път за територията на ЕС. Те решават да се представят пред белгийските власти за брат и сестра, увеличавайки по този начин шансовете си да бъдат приети в страната. За жалост обаче, животът в Белгия е труден и им се налага да станат наркодилъри, от една страна, за да изплащат дълга си към трафикантите на хора, прекарали ги през границата, а от друга - за да изпращат пари у дома си в Африка (не се споменава откъде са точно, но говорят свободно френски).

След като на Локита ѝ е отказан постоянен престой в „сърцето на европейската демокрация“, положението им рязко се влошава и момичето бива изпратено да работи от шефа им в скрита под земята оранжерия за отглеждане на марихуана. Там тя не само бива подложена на нечовешки условия на труд и постоянен сексуален тормоз, но и трябва да търси начини да изпраща (повече) пари на трафикантите и на майка си, заради което започва да краде от тревата с помощта на Тори, който обикаля града и я продава.

Единственото относително ново за Дарден, изпъкващо на фона на този иначе абсолютно праволинейно социален сюжет е крутият начин, по който са представени почти мъченическите страдания на Локита. Това е може би най-малтретираната и окаяна героиня на братята, и то до такава степен, че човек започва да се чуди дали Дарден усещат, че филмите им вече нямат силата да бъдат катализатори на обществени промени и съответно се опитват да адресират публично проблема, преекспонирайки (или поне засилвайки) злощастията на своите герои. Какъвто и да е случаят, има нещо нагарчащо крещящо и фрапантно в образа на Локита, което я превръща в „боксовата круша“ на сценария. Освен че е бедна, баща ѝ е алкохолик, има пет братя и сестри и получава панически атаки, тя е многократно обиждана, удряна, изнасилвана и буквално убита на екрана. Всичко това е, меко казано, прекалено и последната сцена на филма кара цялото садистично упражнение да изглежда самоцелно и болезнено дидактично. На погребението на Локита Тори произнася кратка реч, която трябва да е ярко ударна и категорична, но вместо това звучи плакатно и нетипично пропагандно за братята. В общи линии той заявява, че не друг, а системата в Белгия е убила сестра му, защото не ѝ е бил предоставен документ за постоянен престой. Посланието е недвусмислено ясно – необходимо е да има промяна, но когато е поднесено по толкова сензационно директен, лесен и тезисен начин, едва ли ще бъде непременно харесано и най-важното – чуто.