Ако някой се е отегчил от естетското витаене на „Гунда“ на Виктор Косаковски около една свиня и няколко кокошки, заснети в различни ферми в черно и бяло и без явна цел, да не се бои да гледа новия документален филм, посветен на домашно животно – „Крава“. Достатъчно е за час и нещо да се отърси от предразсъдъците към жанра и да не очаква от авторката на филма, британката Андреа Арнолд, драма от порядъка на „Аквариум“, „Брулени хълмове“, „Американски мед“, с които е известна. „Крава“ (прожектиран в новата, несъстезателна секция на фестивала „Кан, премиери“) е не по-малко проницателен, емпатичен и даровит от досегашните начинания на режисьорката, макар да изглежда твърде различен в прийомите си. Ето как Арнолд (която впрочем е председателка на журито на „Особен поглед“ тази година), обясни мотивацията си в един прекрасен текст в „Гардиън“: „Отношенията ни с милионите не-човешки животи, които използваме, са огромна част от собственото ни съществуване. Направих „Крава“, за да приканя към замисляне над това... Надявам се този филм поне малко да свърже всеки, който го гледа, не просто с кравите и другите съзнателни животни, но и с животинската природа в нас самите. Ние всички сме свързани с всичко живо“.

В една ферма живее кравата Лума – научаваме името ѝ от подвикванията на фермерите, които, общо взето, са единственият „текст“ до финала и все пак стигат, за да се ситуираме правилно. Лума е бяла на черни петна, една от десетки е и на задника ѝ е дамгосано голямо 29. Филмът на Арнолд проследява типичните спирки и близките околности на повторителния ѝ затворнически живот от едно раждане до друго (серийното производство на теленца е основна „работа“ на кравите, за да може да бъдат постоянно доени).

Виждаме отблизо, но с времетраене и във формат, който ни позволява да не отклоним погледа и ума си, броени чудеса (окопитването на теленцата бързо след излизането им от утробата; радостта на кравите от кратката свобода по ливадите; ласкавото облизване между животните) и много тежки моменти. Разнообразните ветеринарни и други намеси, които приличат на рутинни изнасилвания. Прогарянето на местата на бъдещите рогчета на малките, така че да не изникнат. Сученето от пластмасова имитация на виме. Подрязването на копитата на кравите, пораснали твърде много при обездвижаването им на закрито. Мухите в красивите очи през лятото. Неправдоподобно, болезнено надутите вимета. Бозките, които за малко остават в неестествена цилиндрична форма след доенето. Млякото в изпражненията по пода. Човек не отива на такъв филм, за да се развлича, а за да знае. И това, което узнава тук, е, че се храни и зависи от същества, които е изтласкал в периферията на мисълта си и с парадоксално неуважение е свел до обидни думи („говедо“, „овца“, „пуяк“, „свински“, „магарешки“ и още сто в този дух). Създания, чиято съдба определя изцяло, но не би преживял.

Едно от най-покъртителните неща в „Крава“ е машинното доене на фона на поп музика за любов от високоговорители – наслагване на световете на двата ни вида, в което лицемерието на нашия изпъква срамно. Сходна ситуация, но употребена за разреждане на напрежението, е заплождането на Лума от един черен бик – то също протича в съпровод на романтична песен, завършва с морно отпускане на главата на кравата върху плещите на „партньора“ ѝ и с фойерверки някъде недалеч (и не, не изглежда антропоморфизиращо и режисирано, а нелепо като самия живот). Покрай Арнолд обаче виждаме и друго – мощта и грацията на кравите. Те са особено видни в дългите нощни кадри с преживянето; в главата на Лума, вдигната към небето... Случващото се на екрана е интригуващо и дълбоко фрустриращо, но е истина. И въпреки огромната ни и старателно развивана способност да я игнорираме и подслаждаме, предполагаемият ни специален статус сред останалите животни ни задължава от време на време да си я припомняме в суров вид.

Между силното начало с окото на раждащото се теле, вперено в обектива, и стряскащия край с гаснещото око на майката, авторката подхожда доста щадящо към публиката, за да покаже добре смазаната машина на света без справедливост, създаден от човека за другите. Нищо че това е първият пълнометражен филм на Арнолд извън игралното кино, той е уверена, въздействаща документалистика. Да гледаш, не е същото като да наблюдаваш; да заснемаш случки в естествения им ход, не е същото като да ги пресееш, подредиш и така – коментираш, макар и без думи. Драматургията на Арнолд е точно такава подредба: превод на даденостите на киноезик чрез кадриране, темпо и най-вече почтен, прецизен подбор на материала. Така в крайна сметка „Крава“ не е проповед или укор към месоядните, не праща кодирани послания и не застава в лирични пози, а тематизира откровено един мъчителен отрязък от реалността. (И е важно да уточним: не най-грозния му наличен вариант.)