Ветеранът на британската социална драма Кен Лоуч отново е в официалната селекция на фестивала, след като през 2016 г. влезе със своя затрогващо актуален “Аз, Даниел Блейк” в късия списък с режисьори печелили два пъти Златната палма. “Съжаляваме, че Ви изпуснахме” е духовен наследник на наградения преди няколко години филм, но фокусът този път се е изместил от въпросите свързани с отчуждението в западните общества (антихуманната им автоматизация и свръхбюрократизация) и проблемите, които имат хората в предпенсионна възраст в бясно препускащия към центъра или периферията на своето същностно нищо дигитализиран съвременен свят, който всячески се опитва да ги алиенира, маргинализира и захвърли настрана. Този път Лоуч изследва атомизирането на работническата класа и разпада на семейството под натиска на невъзможните изисквания, които псевдомеритисткия идеал на капитализма налага.

Режисьорът насочва критичния си поглед и към все по-широкоразпространената практика хора да се наемат на временни договори като фрийлансъри за изпълнението на конкретни поръчки и услуги (“gig economy” е обобщаващият термин на английски за всичко свързано с тази форма на труд). Идеята е, че като свободен агент човек би имал повече автономност, защото сам решава кога и по колко да работи. В действителност обаче горепосоченото се оказва начин за една компания (като Uber например) да си измие ръцете от всякаква отговорност спрямо своите служители, които извършват услугите от нейно име, но не получават нито един от плюсовете свързани с това да имат редовен работодател (здравеопазване, болнични, платен отпуск). По този начин даден човек регулярно работещ като фрийлансър лесно изпада в иначе недопустими ситуации, в които му се налага да работи незаконно количество часове, само за да навакса времето изгубено в справянето с някой непредвиден инцидент или заболяване. На всичкото отгоре във въпросния сектор, осем часа често не са достатъчни, ако искаш да припечелваш сума, равняваща се на нормална заплата, защото като се прибавят допълнителните разходи, които имаш като фрийлансър (за поддръжка на колата, която караш например) излиза, че си на един лош ден разстояние (една катастрофа) от тотален фалит. Затова хората често процедират като семейство Търнър в “Съжаляваме, че Ви изпуснахме” – трудят се безумно количество часове, шест или седем дни в седмицата, за да се подсигурят срещу това да не се окажат внезапно на улицата.

В началото на филма Рики (любящ съпруг с две деца) започва работа като “самонает” куриер от името на някаква компания за разнасяне на пратки, която по-късно разбираме, че го държи практически като заложник, защото всеки ден, в който не работи, трябва да плати на някой друг да му изпълни поръчките. Излиза, че мъжът едновременно функционира и като подчинен на фирмата работник, и като работодател, от което произтичат цял куп непредвидени отговорности в сферата на логистиката. Последното се оказва непосилна за разрешаване задача, която почти унищожава семейството му, защото не може да намери време за него, при положение, че синът му е на ръба да бъде изключен от училище, а по-малката му дъщеря сънува всяка нощ кошмари вследствие на натрупалия се стрес. Отношенията на Рики със съпругата му Аби също се влошават, когато започва новата си работа и продава семейната кола, за да инвестира в свой собствен куриерски ван. Това решение единствено удължава и без това натоварения работен ден на жена му, която вече трябва да използва градския транспорт, за да се придвижва до апартаментите на самотните и изоставени стари хора, за които се грижи. Така, докато двамата родители се борят с постоянната си заетост, децата са оставени сами с натрапчивото усещане, че нещо липсва – любов, истинска близост и споделеност.

Като цяло в “Съжаляваме, че Ви изпуснахме” Лоуч оплаква окончателната и обезнадеждаваща загуба на класовото самосъзнание на работниците, които постепенно се превръщат в дребни предприемачи, безмилостно експлоатиращи на първо място себе си. Съвременният човек вече до такава степен интериоризира и съвпада със системата, която бавно му отнема всичко, че ако си позволи и най-малкия революционен жест, то най-вероятно ще унищожи преди всичко собствения си свят. Ако работникът вече е предприемач, експлоатиращ тялото, времето и психиката си в рамките на своя частен ад, то тогава дори не може и да става дума за развиването на нови социални политики на солидарност, защото всеки живее за (и убива) себе си. Затова и краят на филма е по-скоро болезнено песимистичен, макар и да виждаме как все пак членовете на семейството продължават въпреки всичко да се обичат. В този смисъл Кен Лоуч може и да погребва с прискърбие концепции като класовата борба, синдикализма и най-вече революционния субект (работника), но оставя пространство за надеждата, че страданието и унижението, което хората всекидневно понасят, ще им помогне да разберат, че свободата и любовта са по-важни от всичко останало.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”