"Бик", дебютният пълнометражен филм на американката Ани Силвърстийн откри програмата "Особен поглед" в Кан тази година. След като печели наградата на фестивала за късометражка през 2014 г., тя се завръща с завладяващо непретенциозна, нежна и затрогваща кинотворба. Сюжетът се развива някъде в дълбините на американския юг, където липсата на перспективи и задушаващата бедност и безнадеждност са захвърлили младо момиче (Крис) почти само в свят, който е безразличен към нейното страдание (майка ѝ е в затвора, а за баща така и не става дума). Тя живее с баба си и по-малката си сестра в някаква западнала провинция, където децата изглежда не правят нищо друго освен да употребяват и продават наркотици, което създава усещането, че гледаме своеобразна южняшка лайт-версия на филмите на Лари Кларк. Единствената алтернатива, която Крис има, е да язди бикове за пари, докато майка ѝ излезе от затвора – идея, която получава, след като се сближава със своя съсед, отказващият да се пенсионира чернокож бикоборец Ейб, който остарява и осакатява все повече със всяко изминало родео, в което участва. В пространството, където тези два образа се срещат, се разтваря един болезнен, но и водещ към спасението, екзистенциален хоризонт.

Първият по-оригинален момент във филма е екзотичната ниша, която Силвърстийн е решила да утилизира, за да разкаже една, макар и маргинална, все пак рядко чувана история – тази на “чернокожите каубои”. Въпреки че режисьорката не адресира темата директно (би дошло нагарчащо в повече, ако беше), вземайки предвид деликатната история на южняшкия расизъм, не би било изненадващо, ако хората с различен цвят на кожата, живеещи там, изпитваха резерви към родеото. Но ето, че Силвърстийн използва повода да ни покаже с каква любов и внимание се отнасят именно те към този спорт, защото са решили да го приемат като свой. Така че, когато Крис казва, че иска да язди бик, въпреки че се усеща стигмата около това момиче да се заеме с толкова екстремно занимание, отново се появява възможността границите на културно допустимото да се разширят в името на една егалитарна свобода, всеки да може да прави това, което обича. За щастие въпросните мотиви плуват някъде дълбоко под повърхността на филма, което спасява “Бик” от това да се превърне в поп реклама на новозародилата се американска мечта – тотална и безмилостна политическа коректност.

Вместо това на преден план изпъкват класически общочовешки теми и срещата с яростния образ на бика се превръща в алегоричен сблъсък с дивото, вечно неспокойно, неопитомено и неуловимо ядро на човешката душа.  Да останеш на гърба на този буйстващ звяр е като да се окажеш в окото на бурята от емоции, страхове и надежди, която бушува под кожата ти във всеки един момент. Затова и Ейб е толкова пристрастен към срещата с бика – това е мигът, в който животът и смъртта се сливат и той може да извоюва, иначе недостъпното в сивото ежедневие на провинцията, чувство за смисъл. От друга страна, Крис вижда в бикоборството ключа към оцеляването в един жесток и объркан мъжки свят. Тя трябва да се научи да сублимира ирационалните изблици на насилие, които я заобикалят, тласкащи я към това да се превърне в поредната проститутка или дилърка, обречена да прекара живота си в агонален унес и безутешна борба за оцеляване.

В една от есенциалните сцени на филма Ейб ѝ обяснява как бикът от страх си затваря очите, точно преди да те удари и ако тогава го докоснеш по челото, можеш да го излъжеш, че вече те е повалил и по този начин да го успокоиш. Впоследствие Крис изпробва същата техника и върху дилъра, за когото работи, след като без да иска унищожава част от инвентара му. Той по чудо се усмирява, въпреки че миг преди това е искал да я принуди да проституира на някое родео, за да му върне парите. Тогава Крис се отказва завинаги от престъпния начин на живот, твърдо решена да следва мечтите си. По този начин, освен всичко останало, язденето на бикове се превръща за нея и в шанс да извоюва собственото си тяло – правото да бъде независима жена без срам и страх. Следва да се отбележи, че има и няколко еротични сцени във филма, експлицитно свързващи секса и бикоборството в ярък "метафоричен възел". Силвърстийн изобличава в язденето на бикове един своеобразен сублимиран сексуален жест, който има потенциала да се превърне в медиум за реконцептуализирането на това какво значи да си жена или мъж. В този мъчителен процес на само-ре-дефиниране основен залог се явяват чувството за свобода, достойнство и надежда, без които човек е обречен да се изгуби в мрачните лабиринти на собствената си душа. Така едва с първия си пълнометражен филм Силвърстийн успява да ни срещне лице в лице с минотавъра в огледалото (звярът, който беснее във всеки един от нас) и да ни даде карта на неговото мистериозно леговище – собствената ни плът.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”