БЕРЛИНАЛЕ 2020: МОЯТА ГОДИНА СЪС СЕЛИНДЖЪР


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2020: МОЯТА ГОДИНА СЪС СЕЛИНДЖЪР

Лекотата, с която новият филм на Филип Фалардо се движи из литературните среди на Ню Йорк през 90-те години, изглежда може би естествена за своя жанр, а именно адаптацията. Книгата със същото име е мемоарът на Джоана Раков и нейната година стаж в литературна агенция, представляваща Дж. Д. Селинджър. История за младо момиче, което прави професионални компромиси в името на мечтата си да публикува поезия, “Моята година със Селинджър” е мек и топъл филм, решен в есенна палитра. Тези цветове му придават необходимата носталгична дълбочина, която е и всъщност алегория за края на преддигиталната епоха. Героите изговарят думата “компютър”, която засяда в гърлото като чуждица, а скептицизмът и агресивността към новите дигитални устройства личи добре в този офис, чиято задача е свързана с литературата и нейното публикуване. Срещата на машинописните страници с компютърните пиксели е повод за кикот в залата, но в желанието си да бъде правдив, сценарият и най-вече шегите във филма сякаш пропускат факта, че боравят със съвременни средства, за да представят отминало време. Иначе казано, филмът успява да те разсмее само когато не се опитва изрично да го направи.

Макар заглавието да поставя главната героиня във връзка със Селинджър, самият той остава мистичен като друг символ на отминаващия век. Макар всички в офиса да говорят за “Джери”, камерата никога няма да види неговото лице, а само силует и глас. В контраст с тази липса двигателят на действието са писмата, с които читателите (по-точно феновете) му заливат офиса на агенцията, а задачата на Джоана (Маргарет Куали) е да изпрати формален, безличен отказ на всяко едно от тях. Без да разглежда фен културата твърде задълбочено, филмът показва нюансите на взаимоотношенията автор-читател чрез множеството епизоди, в които писмата биват изчитани като монолози, персонифицирани в различни хора в нюйоркското им ежедневие. Впили поглед в камерата, тези третостепенни герои разкриват повече за себе си, живота и мотивациите си, отколкото главните действащи лица на филма.

Макар че зрителят ще прекара цялото време на филма в компанията на Джоана, до самия край тежи усещането, че не може да се приближи до нея именно защото психологизацията се оказва невъзможна. За филм, който се движи без затруднение в жанровите конвенции на лековата драма с комедийни елементи, “Моята година със Селинджър” изненадва с въздържането си от лесни отговори. Защо Джоана прави точно тези избори, какво е нейното отношение към приятелството, към връзките и към тяхното приключване - тези въпроси дразнят тъкмо защото с конвенционалността си филмът обещава, че ще им отговори, и то лесно, и то веднага. В началото героинята се дефинира през желанието си да бъде необикновена, да успее в мечтата си на всяка цена – все тропи, които чертаят ясен сюжет на стремеж, разгром и преутвърждаване на силата след преминатото препятствие. Особеното тук е, че именно защото филмът си позволява да сподели самотата и привидната липса на мотивация на Джоана, зрителят доброволно напуска конвенциите и в края може да види героинята по нов начин, макар тя да не се е разкрила по свое желание като нова. Това се оказва упражнение по отмисляне, отколкото по доизмисляне, което би се очаквало от една биографична адаптация с лек дъх.

Визуално тази стратегия се разгръща умело от Сара Мишара, чиято камера предпочита близки и средни планове, за да обгледа своите герои нюйоркчани. Макар да фигурира през митологизираните си места като “Големия” град (ресторантът на “Уолдорф”, кафене “Панама” с поетичните четения, редакцията на “Ню Йоркър”), Ню Йорк е показан само и единствено чрез фрагменти – отрязани части от сградите запълват екрана, а улиците се показват само когато Джоана пресича някоя от тях. Градът определя хронотопа на филма, но хората са сякаш по-големи от него. В засилено емоционалните си моменти (които са всъщност не повече от два) се снима от ръка и дистанцията сякаш съвсем изчезва, а през останалото време стабилността на кадрите отразява емоционалната равност на Джоана.

Дори актьорската игра на Маргарает Куали, както и на Сигорни Уивър като нейната шефка Маргарет не успяват да превърнат филма в действително предизвикателство за зрителя. Захаросаните му моменти се срещат с клишета твърде често и дори смелите режисьорски решения, като например няколко сюрреални срещи на героите с различни версии на самите тях, хрускат, а не се топят в устата при преглъщане. Толкова лек, че се изпарява от паметта скоро след като свърши, “Моята година със Селинджър” показва повече смелост, когато героите пъхат писмата до писателя в унищожителя на хартия, отколкото в подхода си към филмовата адаптация.