Фестивали
Гъс Ван Сант

БЕРЛИНАЛЕ 2018: СПОКОЙНО, НЯМА ДА СТИГНЕ ДАЛЕЧ ПЕША


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2018: СПОКОЙНО, НЯМА ДА СТИГНЕ ДАЛЕЧ ПЕША

Шейсет и осмото издание на Берлинале съвсем не е първото, което проявява осезаем пиетет към политическото за сметка на художественото, поне в конкурсната си програма, съставена еднолично от директора на фестивала Дитер Кослик, срещу когото пък вече има не едно и две възражения, че е занижил международния престиж на форума. Дори в уводното му изказване относно тазгодишната селекция се набляга почти изключително на дневния ред в политическото: феминизъм, религия, малцинства, конфликти.

Една от забележимите линии в тази смислова рамка са хората с един или друг вид психично разстройство, мястото им в обществото и възможностите за възстановяването им. Интересно изследване по тази линия беше “Молитвата” на Седрик Кан, който проследява трудния и съмнително успешен процес по възстановяване на 22-годишен наркозависим в религиозен рехабилитационен център. Макар и заявено биографичен, основната тема в “Спокойно, няма да стигне далеч пеша” на Гъс Ван Сант е възстановяването от алкохолна зависимост. Филмът е базиран на едноименната автобиография на американския писател и художник Джон Калахан, починал през 2010 г.

Но “Спокойно…” е забележителен не само заради тематиката си, а и заради художествените си решения. Както казва главният актьор Хоакин Финикс: “Винаги съм смятал, че Гъс притежава – и звучи като клише, но – уникална визия. И това е така. Освен това понеже той е познавал Джон, имах чувството, че това няма да е типичната биография. Правил съм една такава и това традиционно разказване не ме вълнуваше. А и ми беше интересен начинът, по който той искаше да използва анимация във филма. Но най-важното за мен беше, че Гъс изглеждаше изключително запален.” “Освен това филмът е базиран на книгата на Джон, така че това са си неговите истории. Това са неща, които той самият е искал да каже за живота си, а не просто някой случаен режисьор, на когото е хрумнало, че може да направи готин филм за нечий живот. Чувствах, че ще е лично.”

Действително Гъс Ван Сант подхожда нетрадиционно към биографичния жанр и това отличава най-новия му филм както от типичните хронологични разкази, които подбират “най-доброто”, както и от другите биографични опити в тазгодишната конкурсна програма на Берлинале – “Довлатов” за руския писател Сергей Довлатов и “Три дни в Киберон” за кинозвездата Роми Шнайдер, – които вземат само три-четири поредни дни от живота на обектите си.

Осиновеният Калахан започва да пие още тринайсетгодишен, на двайсет и една сяда в инвалидна количка заради катастрофа вследствие на запой, оттам нататък се опитва да вкара живота си в ред чрез 12-степенната програма на Анонимните алкохолици, подпомаган от наставника си Дони. В крайна сметка, също като гореспоменатия “Молитвата”, “Спокойно…” e не само, но основно филм за възстановяването, за измъкването, за терапията, за порастването.

Нехронологичният подход към тази история е заявен още в увода, когато се прескачат кадрите от дните на Калахан като безгрижен пияница, кадри от изказване пред терапевтичната група за алкохолици, когато вече е в инвалидна количка, кадри от реч при получаването на награда за творчеството му, анимации по част от безбройните му рисунки. Тази разказвателна скокливост се запазва през целия филм, който показва Джон Калахан ту прав, ту в инвалидна количка, ту рисуващ, ту пиещ, ту сам, ту сред хора, и създава особено динамични и близки отношения между какво-е-било, какво-е-станало и какво-е-сега.

Рисуването е важен детайл в цялата история, който получава особено внимание. Като изключим началото, рисунките дълго време не влизат в иначе разпиления из времето разказ и така постепенното им навлизане във филма (и в живота на Калахан) е осезаемо знаменателно. Това, което започва като спорадично драскане с черен флумастер (с една полуздрава и една парализирана ръка), постепенно се превръща в радостна обсесия, която е сред малкото неща, които карат Калахан да се смее и изиграват съществена роля за терапията му. Във филма саркастичните му рисунки, които са публикувани най-вече в един от местните портландски вестници и които предизвикват силно възмущение заради обидното си съдържание и некоректното показване на теми табу, са поставени в главна роля, често заемайки целия екран и като цяло значителна част от екранното време.

На пресконференцията след първата прожекция в Берлин Ван Сант отбеляза, че филмът черпи информация и от личните разкази на неговия приятел Калахан, които често са били силно подправени, но тъй като в крайна сметка това са си били неговите подправки, “ние се възползвахме от тях”. Хоакин Финикс изпитваше видим дискомфорт от формата на пресконференцията и отговори надве-натри на въпроса как се е подготвил за ролята: “Хич не харесвам такива въпроси, на които трябва да изреждаш първо, второ, трето… Ами научаваш възможно най-много за човека и това е.” Все пак в материалите за пресата този въпрос е обговорен доста обстойно. Освен че Финикс е носел автобиографичната книга с подчертани откъси почти непрекъснато със себе си и е прочитал съответните части преди заснимането на всяка сцена, той е гледал личните клипове, които Гъс Ван Сант е снимал в дома на Калахан, дълго време се е придвижвал с инвалидна количка, посещавал е рехабилитационния център, където Калахан е бил лекуван след катастрофата. Резултатът е поредният детайлен и задълбочен образ, създаден от Хоакин Финикс. За отбелязване е и играта на Джона Хил, който е почти неразпознаваем като наставника на Калахан Дони – белег за отдаденост към ролята, а не към егото. По време на пресконференцията един журналист изтъкна, че е впечатлен от играта му и че това е повратна точка в кариерата му, но по мое мнение Джона Хил постига забележителни неща и преди това, например в “Кешбол”, “Вълкът от Уолстрийт”, “Сайръс”.

Интересно е да се отбележи също, че проектът за тази биография е бил в процес на работа още от 1989 г. и дълго време основният му двигател е бил Робин Уилямс, който първоначално е трябвало да изиграе главната роля във второ свое сътрудничество с Гъс Ван Сант след “Добрият Уил Хънтинг”.

 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”