Докато е подготвял нискобюджетния “Без всичкия си”, Стивън Содърбърг е обмислял възможността с този филм да бъде “различен режисьор от преди”. Дори се е стигнало до среща с Американската режисьорска гилдия, на която той е предложил да използва песевдоним, не само за “Без всичкия си”, а за поредица от проекти, които е имал наум. “Искам да се освободя от името си, да правя избори, които иначе не бих правил, и да се отнеса към това като към упражнение по развитие на друга режисьорска личност.”

Филмът нищи две важни теми. Първата е бизнесът със здравето, достигнал до състояние, в което е напълно възможно здрави хора да попаднат в психиатрични клиники с цел печалба. Един от сценаристите разказа как е бил на профилактичен преглед при лекаря си и на въпроса дали понякога си мисли за самоубийство той отговорил полушеговито: “Много ясно, не са ли всички така?”, при което лекарят му казал: “Нали си наясно, че мога да те вкарам в клиника за това?”. Тъкмо това се случва във филма със Сойер Валентини, която отива в болницата просто да си поговори с лекар относно своята невроза вследствие на това, че е била преследвана от вманиачен мъж: “От рационална гледна точка, знам, че това е неврозата ми, която се сблъсква с въображението ми, за да се активират най-лошите ми страхове. Но аз не съм рационална.” А в крайна сметка попада в съвършено кафкианска ситуация на безпомощност, неведение и принудена пасивност, в типичния за романа “Процесът” смешно-страшен абсурд, насред който започва нейното принудително “отразумяване” (оттук и заглавието на филма – Unsane). Колкото по-агресивно възразява срещу положението, толкова повече Сойер разбира, че във всяка нейна дума и всяко нейно действие здравните работници могат да намерят причина да я задържат за по-дълго време, докато застраховката ѝ още тече. Както ѝ казва един от другите пациенти, “когато застраховката ти свърши, си излекувана”. Това, което прави филма вълнуващ, особено на фона на всички останали от конкурсната програма в Берлинале, е комбинацията от страховитата абсурдност на историята и страховитата вероятност това да се случи на който и да е от нас.

Втората тема е за женската уязвимост. Противно на съветите Стивън Содърбърг да пренапише филма за мъжки главен герой с цел по-голяма посещаемост, той е държал жертвата да е именно жена. “Винаги съм се оглеждал за истории с главни героини, които позволяват да се изследва как нещата са много по-трудни за тях. С мъжки главен герой залозите във филма ни не биха били толкова големи и степента на уязвимост би била по-ниска. В културата, която обитаваме, тежестта, придавана на казаното от жена, е различна от тази, придавана на казаното от мъж, което се вписва в централната идея на “Без всичкия си”.” Във филма не е ясно дали в болницата Сойер наистина вижда преследвача си, или отново неврозата ѝ играе лоши шеги, но при всички положения е видимо как никой не взима страховете ѝ насериозно. Една от най-обезпокоителните сцени във филма е флашбекът, в който виждаме как Сойер подава жалба срещу преследвача си, вследствие на което получава професионални съвети, отново в сферата на страховито-смешния абсурд – става ясно как системата ни няма адекватни мерки срещу подобни престъпления и животът на Сойер е коренно променен само защото някой е решил да я преследва. Кулминацията на тази сцена е връчването на “новия ви най-добър приятел” – книгата “Дарът на страха”. “Без всичкия си” отправя множество коментари в тази посока и в това отношение се вписва в актуалното движение #metoo, чиято кауза фестивалът в Берлин официално подкрепя. На пресконференцията след прожекцията Стивън Содърбърг отбеляза, че филмът е сниман през юни миналата година, няколко месеца преди отприщването на #metoo вълната през октомври, но всъщност “тези неща ги е имало винаги”. Една от най-любопитните и показателни за проблема сцени е, когато Сойер е просната на земята със смазан крак и в безсъзнание, неподвижна и безпомощна, при което Джордж ѝ говори: “Толкова си красива в момента. Сега вече имам чувството, че виждам истинското ти аз.”

От самото начало Содърбърг решава, че атмосферата на “Без всичкия си” ще е “повече на напрегност и дискомфорт, отколкото на явно ужасяващо насилие”. Кадрирането на сцените действа изключително в тази посока и филмът постига усещане за лудост и напрежение чрез странни разположения и ъгли на камерата, некомфортно свръхблизки кадри, сравнително теснен формат, спорадично използване на леща тип „рибешко око“, която изкривява образите и им придава налудничав вид, добре премерени абстрактни илюстрации на вътрешните бесове, неврозна музика, блестяща актьорска игра, особено на Клеър Фой, която великолепно предава психичните трусове на Сойер.

“Без всичкия си” е заснет за две седмици в истинска изоставена клиника с три айфона, оборудвани с три лещи: 18-, 60-милиметрова и „рибешко око“. На пресконференцията Содърбърг сподели, че не се притеснява от етикета “айфон филм”, и спомена “Мандарина” на Шон Бейкър, който е показал на всички способностите на тази технология и посоката ѝ на развитие. Содърбърг сподели още, че оттук нататък ще му бъде странно да се завърне към традиционните камери, които налагат много повече ограничения. Освен това се е насладил на възможността да поставя обектива където си поиска в рамките на секунди, без да трябва примерно да пробива дупки в стените, да снима без дълги прекъсвания и подготовки (нещо, което и актьорите са оценили), да има толкова контрол върху фокуса, цветовете, експозицията, да спестява време и разходи, защото необходимият екип е далеч по-малък, отколкото при традиционните снимки, следователно и да създава по-интимна снимачна атмосфера… Както казва продуцентът Джозеф Малок, “най-голямото ни логистично предизвикателство по отношение на камерите беше да не изгубим някъде чантата”.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”