Пратеникът на Filmsociety.bg на Берлинале 2016 Анастас Пунев разказва за най-интересния от филмите, които е гледал през деня -
Текстовете на братята Макдона вероятно водят помежду си битки за оригиналност с неясен завършек. В този смисъл „Война срещу всички“ на по-малкия Джон Майкъл събира всички познати категории на ирландското семейство – цинизъм, политическа некоректност, неочаквани преливания от висока към ниска култура и редица съзнателни абсурди. Удоволствието от динамиката на третия му филм е равносилно единствено на усилието, което трябва да се положи, за да се следи изобилието от затапвания. Бомбите са добре прицелени, но въпреки това се пускат в нарастваща произволност – не са пожалени дори и болните от склероза, а Симон дьо Бовоар е сведена до обект на бас дали един цитат е от нейна книга или не.
Цялото това удоволствие се концентрира в образите на главните герои – Боб и Тери (Майкъл Пеня и Александър Скарсгард), очевидно развити с много любов и постоянна алкохолна комуникация между режисьор и актьори. Ченгета без никакъв морал, но с добри сърца, те са нахоквани от шефа си за корупцията и несъразмерните методи на полицейско насилие, които прилагат, но накрая свършват работата, защото са твърде готини, за да не я свършат. А самата работа, както подобава, включва милион долара и хора с лоши намерения. Макдона очевидно е фен на buddy филмите и е подходил към собствения си проект преди всичко като любител, заради което първата половина от „Война срещу всички“ не носи никакво напрежение и излишна сериозност. Духът на филма е толкова свободен, че прекосява Ню Мексико, за да отиде до Исландия – не за друго, а защото може.
Онова, което се случва след това е, че очарованието, което Боб и Тери са събрали, се пръска в придвижващия се към очевидното финал. Шегите оредяват пред необходимостта филмът да отиде нанякъде отвъд ежедневните гегове между двамата. И докато в „Разпятие“ Макдона успя да изтъргува привидната едноплановост с неочакван прелом, във „Война срещу всички“ добрите печелят, защото носят бронежилетки.
Макар постепенно второстепенните персонажи да се разкриват, те си остават все така второстепенни и откровено скучни на фона на протагонистите. И макар историята да придобива някакъв смисъл, той си остава „някакъв“ – хем се спазва конвенцията на полицейския екшън, хем където се налага, логиката на събитията се прекъсва по абсурден начин за сметка на драматургията, която тази конвенция би изисквала. Щом мелето настане, вече никой няма никаква идея дали Боб и Тери са тласкани от желание да приберат част от плячката, авантюризъм или дълг, за да довършат започнатото – те самите включително. Разбира се, Макдона би сгрешил много повече, ако бе сменил блендата на филма рязко в посока сериозност, но един истински оригинален саркастичен финал също изисква не по-малко сериозност на режисьора. За сравнение – във „В Брюж“ на брат му Мартин опасността от клише е избегната с нелепата смърт на финала, която по изненадващ начин прави нещата по-сложни от заявеното.
Ако мислим за филмите на Джон Майкъл Макдона като порция от нещо добре познато, но въпреки това любимо, той няма как да ни разочарова. Малцина умеят да намерят толкова смях в общата си култура и да предизвикват интерес с материал, който не предразполага към големи очаквания. Но ако се надяваме на развитие на Макдона като режисьор, то „Война срещу всички“ е скок на място.
