ЗЛАТНА РОЗА 2016: БЕЗБОГ


от
на г.

ЗЛАТНА РОЗА 2016: БЕЗБОГ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

В западното око интересът към „Безбог“ кръжи около смазващия му реализъм. Съвременна България се е превърнала в панаирджийската мечка, която се разхожда по фестивали, танцувайки между травматичното си минало и рефлекса от травмата в наши дни, между европейската си принадлежност и липсата на каквито и да било „европейски ценности“ в обществения й живот. Навярно в мисленето на чужденците картината на нещо толкова непонятно за тях се преобразява в шедьовър благодарение на убедителното обвързване на всеки отделен чарк в методично работеща система на деградацията, така че звучащият нереално пейзаж да бъде установен за норма по емпиричен начин и съмненията им в съществуването на тази България да бъдат убедително оборени.

И ето, че едни такива чужденци дариха по ирония на съдбата един от най-големите трофеи в цялата история на българското кино („Златен леопард“ от Локарно е несравнимо постижение, включително за митологизираната епоха на киното преди десети ноември) на филм, „рекламиращ“ страната в изключително негативен тон. Така погледнато, няма съмнение, че „Безбог“ не ще се окаже пророк в собствената си родина – в него не се говори за особено непознати теми, още повече, ако се съобрази установилата се традиция на по-скоро основателна критика към новите български филми за техния мазохистичен пиетет към песимизма.

Общото между реномираните западни критици и обикновения български зрител е, че подценяват елемента на подхлъзване на социалната критика в „Безбог“, наричайки честността му реализъм. Действително филмът е суров документ, обхващащ всички възможни нива на живот в общност, а много от неговите герои са стари познайници – проваленият малък човек, мафиотът полицай, корумпираният съдия. В него няма и лъч светлина, като този ефект на моменти е ненужно насилен. Но крайният резултат, дори и с всичките му слабости, не е артефакт на реализма, а на онова, което го следва, на неговото окончателно задушаване и преобръщане в противоположността му.

Поне по няколко параграфа „Безбог“ надмогва клеймото „социален реализъм“ и привнася нещо оригинално към неговите ограничения. По принцип един реалистичен филм неминуемо остава верен на историята и й се обляга изцяло, независимо дали разчита на нея заради интересния сюжет, психологизацията на героите или моралната поука. В „Безбог“ няма нищо от горното – казусите, пред които е изправена Гана (Ирена Иванова), са предизвестени като резултат, а за морал изобщо не става дума. Лашкането между водещата история за жената, която продава лични карти на възрастни хора на мафията е перманентно саботирана с нови странични пластове, които уж я поясняват, но с течение на времето се оказват самостоятелно значими, а най-накрая отделните сцени приличат на натрошени парчета, за които е трудно да се предположи дали наистина са били част от едно цяло.

Движението не е от разказа към героите и техните мотивации, а навън – от героите като нещо трагично константно към гоблена на отчаянието им, сякаш кожата им е разтеглена дотолкова, че от това да се образува някакво ново тяло. В това отношение филмът педантично се стреми към втория пласт на реалността, където фасадите на панелките, селските гозби и дупките по пътищата, разположени в правилните пропорции, казват нещо повече от очевидното. Ралица Петрова нарича това поезия, и с основание, защото тази добродетел на филма не дължи особено на реалистичната му застройка, а на финия усет към невидимото.

Бягайки от реализма, „Безбог“ успява да открие преди всичко определена атмосфера на катастрофална безизходност, като режисьорката е готова да жертва останалите двигатели на филма, за да наложи разбирането си за клаустрофобия. Докато дори най-екстремният реализъм се разполага в избраните от него сюжетни рамки и така осигурява минимална надежда, че има и друг възможен живот, то „Безбог“ държи на детайлите на разрухата, по начин, по който става ясно, че нейните герои са аватари на една и съща личност, сливат се в едно аморфно цяло, без начало и без край, а значи и без възможност за уповаване на другите, „добрите практики“.

Няма как на този фон да не си проличат слабите места в сценария, противоречащи на избраната авторска позиция. Щом Гана е проявление на нещо много по-размазано и надскачащо нейната собствена история, защо е необходимо да се запознаваме в подробности с тази история и да бъдем атакувани с личната й драма като опит за обяснение на случващото се? Левиатанът обезценява всичко индивидуално и в това е неговата непобедимост. Флиртуването с травмата на Гана като причина за нейните действия отнема от критичния потенциал на „Безбог“. Празният поглед няма нужда от думите „искам да обичам, но не мога“ – разликата е като между това да ти разказват нечия трагична история и това да си на мястото на историята.

По същия начин епизодът с покритата с трева плоча в памет на лагерниците в Белене навява за познатия в българското кино прийом да се настоява на обяснителността вместо на медиативността, към която „Безбог“ се стреми иначе много успешно. Финалът, макар и да прави интересна крачка настрани спрямо цялостната визия, е прекалено двусмислен за един толкова целенасочен проект, чието несъмнено богатство е абсолютната in your face откритост със зрителя – още повече, като се има предвид твърде преднамерената асоциация между връх Безбог и живеенето без Бог.

Докато обаче добри сценарии се пишат по-лесно, когато човек е уловил как се създава атмосфера, обратното не е съвсем вярно. Така че, пред Ралица Петрова изглежда, че предстоят все по-хубави филми. Особено ако запази здравословната дистанция между честност и реализъм.

Филмът е носител на Голямата награда ЗЛАТНА РОЗА за най-добър пълнометражен филм, наградата за най-добър режисьор, наградата за операторско майсторство, наградата за най-добра женска роля, наградата за най-добра мъжка роля от фестивала "Златна роза".