Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
Театърът е толкова интересен на кино – тази кутийка за истории, в която куп непознати плащат за вход и седнали на еднакви плюшени седалки два часа настойчиво вярват на други, които се представят за трети зад четвъртата стена... Манипулативните светлини, проскърцващата сценична машинария, прашното задкулисие, празният салон, драматичен в очакване на драмата, актьорската шизофрения между вечерния триумф под прожектора и ежедневното боричкане с екзистенцията – сюжетът направо сам се пише. “Докато Ая спеше” на режисьора и сценарист Цветодар Марков е първият нов български филм, който се насочва право към театъра, за да разкаже неща от една далеч по-голяма сцена, и до голяма степен го прави успешно.
Историята е поставена в отсъствие и в безвремие – след спектакъла публиката се е разотишла, а Ая от заглавието, дъщеричка на актьора във водещата роля Асен (Стефан Денолюбов), се унася на канапето в театралното кафене, докато баща й снове оттам до кабинета на директора и закъснява да се прибере, и се налива с алкохол, и чува все по-непредвидени неща. Тонът е приглушен, късновечерен. Умората сваля задръжките, обърква сметките. Интелигентната музика на Теодосий Спасов направлява деликатно. Очертава се конфликтът: старото представление “Ричард III” трябва да падне заедно със старата си звезда, Асен, а новото, “Вуйчо Ваньо”, да бъде поставено не с него, а с Боян, който се е прочул по презираната в тези среди телевизия и се очаква да “води” зрители. Асен научава последен.
Идеята и разполагането й в пространството и времето са чудесни – прибрано, иносказателно, чисто. Букетът от персонажи е изигран от двойно подходящи актьори: нашите филмови изпълнители са в закалката – и в травмите си – театрални (в това число и самият автор на “Ая”). Да, по сценарий явно повечето образи са клишета: директорът (Емил Емилов) е безчувствен администратор с излъчване на сводник; репортерката (Красимира Кузманова) е повърхностна и безпричинно приповдигната; старият кадър (Стефан Мавродиев) знае и може, но плашливо си трае; дебютантката (Ели Колева) наивно пърха с мигли и мисли... Някои обаче се спасяват от предвидимост с нюансирани реакции на съчувствие: режисьорът предател (Георги Кадурин), телевизионната звезда Боян (Юлиан Вергов), жената на Асен (Ирини Жамбонас). Ами да, тук го има в благотворни дози съ-чувстването – нещото, което споява хората в общ сюжет, в настояще, в любов или приятелство, в разговор, в логична последователност и така нататък. То е една от най-осезаемите липси не само в киното, но и в ежедневието ни, не по-малко пълно с плоски студени типажи. Най-плътна и човешка в този смисъл е фигурата на барманката (Станка Калчева), която наблюдава залеза на деня над сбъркания, преекспониран артистичен свят, и от време на време се намесва майчински, за да оглади ръбовете и да разтреби.
“Докато Ая спеше” е филм, който е толкова добре замислен и започнат, че просто боли, когато се подхлъзва покрай възможността за хубава драма и отминава нанякъде, където има само още умора. Асен е заложената бомба, която чакаме да гръмне по най-театралния начин през всички “действия” на историята – всичко плаче за взривния монолог на този мрачен мълчаливец, който трупа, трупа, трупа. Но монологът така и не се състои, напук на всички предпоставки. От една страна, театралните актьори се отличават ако не със собствено красноречие, то с придобито – те работят с богати текстове, които вкарват в броени реплики гигантски порции живот. От друга, разочарованието е прекрасна причина за изригване и преподреждане на важностите. “Ая” убедително напластява напрежение до мига на избухването на Асен, в който нещо а-ха и ще възтържествува – ако не световната справедливост, то поне тази на изкуството, ако не суровата и красива правда на живота, то поне тази на езика. За съжаление обаче Асен произнася няколко сиви, елементарно отмъстителни фрази, най-цветната от които е “Аз съм лицето на театъра, а ти си гъзът му”, което не просто е пропиляна възможност, а неспазено обещание. Скоро след това героинята на Станка Калчева компенсира с кратко и трезво включване монолог, но вече е късно, филмът е подминал поантата си. Станало е ясно, че драма всъщност няма: един човек се излага сред други излагащи се хора и явно нито на него може да се разчита особено, нито на тях. Е, и?
След несъстоялия се Монолог на истината, вторият съществен проблем на структурата на филма почти не успява да дебалансира вече съборената му постройка: “опашката” със следващата сутрин, събуждането на Ая и безметежната семейна сцена стои неестествено снадена с останалото. В началото на живота родителите нямат време за децата, в края децата нямат време за родителите – този тъжен естествен ход на нещата, за който мъдро ни е напомнил филмът, е нарушен безцелно точно в края... Впрочем по същия начин – като кръпки – стоят и втората поява на жената на Асен в театъра точно когато той е в двусмислена ситуация с дебютантката (похват, внезапно заимстван от сапунена опера) или “въплътените” сънища на детето (лиризъм, кичозно пришит към естествения ход на реалистичната “постановка”).
Театърът е стара тема в киното и където и да погледна – от гениалните неща на майсторите от 40-те (“Да бъдеш или да не бъдеш” на Любич; “Децата на рая” на Карне) през фарсовете от 60-те (“Продуцентите” на Мел Брукс) или разностилието на 90-те (“Куршуми над Бродуей” на Уди Алън; “Ваньо на 42-ра улица” на Луи Мал), та чак до отегчаващия ме “Бърдмен” на Гонсалес Иняриту с четирите Оскара, – текстът е от фундаментално значение. Това са произведения, които още на ниво сценарий заимстват и надграждат възможностите на театъра, вместо просто да го ползват за декор. Нещо подобно имаше всички шансове да стане и в “Докато Ая спеше” и това всъщност ми се вижда далеч по-важно от факта, че не е станало. Вижда ми се по-важно също, че филмът разравя блатото на огорчението, без да вдигне вонята на цинизма. Че актьорският състав е влязъл без уговорки в кожите на персонажите. Че безмълвният разговор между пияния актьор и жена му в колата е може би първата любовна сцена от новото българско кино, на която вярвам без резерви.
