Както всяка общност в периферията на големите събития, България страда от това, че те (големите събития) отекват в нея главно с външните си признаци. Стабилността се мери с молове и прибързано асфалтиране (не и със социални политики и все по-осъзната заедност); революциите са “хепънинги” със скандиране и чупене (не и траен сблъсък на идеи и реална алтернатива); бягството от Системата се приравнява с бягство от отговорност; чупенето на схемите се имитира с банално до припадък събличане на дрехите или възпитанието. Нищо чудно, че първото наивно тълкуване у нас на западната бунтовна младеж от края на 60-те е филтрирало главно вторичните белези – дълга коса, тесни дънки, джойнтове, непостоянство във всичко, което не е себично-хедонистично. В “Синко мой” за първи път в български филм виждам точно обратното: топлата сърцевина на хипи-раста-инди културата, уловена и показана като реална възможност за продуктивен, отворен към другите живот. Спокойствие, разбирателство, любопитство – има ги, струват си, действат добре.

Мир и радост царят в къщата комуна в Нортъмбърланд, където по първия си албум работи многочислена група с – как да го определим – югоизточно етно звучене. Те са “минимум седем”, но понякога стават и 12-13, притичват деца, появяват се и жени, река, сцени от концерти. От екрана струят положителни вибрации и това е толкова осезаемо, че човек започва да се пита защо. Защото дългокосите герои на филма вече не са на по 20, а на по двойно повече, и са отсели валидните си ентусиазми от останалите? Защото всичките са странници, които са се намерили: от Иран, Кипър, Ирландия, Испания, Турция, Франция, Израел, Германия... Защото са пламенни музиканти, които са се събрали по онзи специален начин, който обещава дълга любовна връзка помежду им и с вярната публика? А може би защото през такава призма гледа на нещата режисьорката на “Синко мой” Павлина Иванова? Тя, за която това е дебют и в документалното, и в пълнометражното кино, в “Синко мой” постъпва по уайзмановски зряло: набелязва си любопитен обект, отива на място с микроекип (оператора Алекс Самунджи и “звукаря” Людмил Божков) и се слива с пейзажа за определен отрязък от време, в който записва всичкия наличен материал. Пробира го в монтажа, вади централна линия и укрепващите я разклонения, “овластява” обекта като субект. От първата, обща картина, която въвежда идилично и с щипка комичност в атмосферата на английската провинция (овчици, птички, бали сено и далечен план на майка с две дечица, която изведнъж припва заедно с тях и излиза от кадъра) до последните кадри, в които една снимка оживява (единствена “творческа” намеса в повествованието, чудесно решение за кратък и силен завършек), пътят е уверено очертан: има една утринна мъгла, в тази мъгла – една къща, в тази къща – една талантлива тайфа приятели с обща цел, в тази тайфа – един мъж от България, в този мъж – една тъга, в тази тъга – една песен.

“Синко мой” е второто парче от първия албум на “Тюрбаните”, композирано е от един прекрасно свирещ на уд кибуцник с белоруски корен и е изпято на български от Миро Морски, или Мирослав Атанасов, или Мимо – някогашния фронтмен на варненската група “Джанго Зе” (онази крайно деветдесетарската – леко кичозна и джангъреста, но също и симпатично искрена – с “лудите жаби насън”). Когато става ясно, че Морски трябва да напише думите за песента и той решава тя да е за неговия син в България, разказът тръгва естествено по пътя от спомените за баща му, акордеонист в сватбарски оркестър, през разговорите с приятелите му за техните бащи към “болката отляво” по далечното му дете, чиито 15 години са почти равни на тези, през които Морски живее в чужбина. “Обичахме да играем на криеница и после, като заминах, той ходел да ме търси на същите места, на които ме е откривал по-рано – зад вратата, под леглото, в шкафа...” – гласът зад кадър, който ни превежда през целия филм, е на самия Миро и именно това позволява ключовото превръщане на обекта в субект, което споменахме по-горе.

“Синко мой” e за вината, за надеждата и други дълбоко лични неща, които занимават всеки, който не се е оставил на течението, а търси и взима решения... – казва Павлина Иванова, която също е родена във Варна (и е учила кино в НАТФИЗ и Барселона, а току-що завърши докторантура по испанска литература в Софийския университет). – “Тюрбаните” трябваше да подготвят дебютния си албум. Те имаха цел, ние имахме цел, оказа се, че и Морски има цел – да напише много лично парче, – какво по-хубаво от това?... Изборът да наблюдаваме и да оставим историята сама да се развива стана причина да имаме много заснет материал, което доста ни затрудни. Но монтажистът, с когото работихме, Тома Вашаров, имаше много опит и отношение към музиката (свирил е в група “Кебапчета и рози”)...” В “Синко мой” е постигнат гъвкав, дишащ баланс между голямото и малкото, шумното и тихото, търсените елементи и спонтанните находки, интериорите и екстериорите (и човешките, и другите). И най-важното – между противоположно насочените две тяги: желанието на авторите да разкрият и човечната им необходимост да са дискретни. Музиката и говоренето са дозирани с мяра, така че самият ход на разказа да има увличащ ритъм. Често изследваните мотиви, залегнали и в песента от заглавието, и в настоящия живот на Миро Морски (“емигрант тъгува по изгубения шанс да порасне заедно с детето си” / “музикант обяснява, че лъскавата част на заниманието му е илюзия”), някак си отвеждат не до травма, а до заключението, че нещата в крайна сметка могат да се наредят и има шанс за по-добро. Единственото, на което аз лично бих се зарадвала да беше в повече, едни 3-4 минути отгоре, са разказите на други членове на “Тюрбаните” – защото техните съдби са сходни с тази на Морски и доосмислят неговата; защото успешният културен микс, който са постигнали, е едно от нещата, които са ми най-интересни на света; защото показаното от тях е безумно интересно (Павлос, “който може да бъде много смешен, но и много гневен” и идва от семейство на глухонеми; хрисимият уелсец Канша с русите расти, който винаги ходи с ленени дрехи, ушити от жена му и на когото е кръстено едно от парчетата, “каншаницата”; енергичният полуиранец-полуирландец Ошан, който е двигателят на цялото начинание, но от когото се чува твърде малко...).

За финал искам да спомена впечатляващо точния за съдържанието плакат, правен от друг даровит варненец, Кирил Златков, и да отбележа, че “Тюрбаните” започват турне не от къде да е, а от София филм фест в Малкото НДК – премиерата на “Синко мой” е на 14 март от 20.30 часа в “Люмиер”, а концертът – от 22.30. След тази дата филмът заминава за Варна, където може да се гледа на 18 март, а “Тюрбаните” – за Пловдив, където на 15 март ще изнесат концерт в Bee Bop Café.  Ако искате да се подготвите за преживяването, може да видите как “Тюрбаните” се носят като волни ездачи в Индия и пеят на гръцки в съвсем новичкия си сингъл “Riders”, да чуете тяхната интерпретация на аляната-галяна месечинка и да се уверите какво умеят да правят дори с малка част от инструментите си... Друго нещо, типично за общностите в периферията на големите събития, е, че звездите на световната музика ги посещават или в залеза си, или никога. “Синко мой” и “Тюрбаните” чупят и тази схема – на концерта на групата ще имаме възможността да присъстваме на едно звездно изгряване.