САН СЕБАСТИАН 2017: ЕКС ЛИБРИС


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2017: ЕКС ЛИБРИС

В течение на три месеца през 2015-а заедно с двама сътрудници Фредерик Уайзман (1930) – който до 35-годишната си възраст е юрист, а после се превръща в кинодокументалист, посветен на изследването на специфични човешки системи (затвор за психичноболни, училище за незрящи, болница, магазин, театър, парк, зоологичека градина, университет, музей, квартал) – се захваща да улови духа на обществената библиотека в Ню Йорк през събитията, на които тя е дом, и хората, които я движат. Филмът свежда 150-часовия заснет материал до 197 минути, в които на ритмични недълги отрязъци се редуват три вида информация: аспекти от битието на библиотеката; оживени дискусии на управата ѝ; изгледи от улиците около местата, където се намират онези 13 нейни филиала (от общо 92!), които са включени в “Екс либрис”. Основното послание на филма? Библиотеката не е склад за книги, а форма на високоорганизиран съвместен живот. Основното му достижение? Кара те да си спомниш защо си горд, че си Homo sapiens (и не е ли забавно, че на английски това “разумен човек” е именно wise man?).

За пореден път Уайзман вкарва в обращение разбиранията и инструментариума от самата зора на своите документални занимания преди 50 години: почеркът му е уверен, разпознаваем, чист. Вследствие на пълната липса на захаросване или жокери за гледащия (няма добавена музика, нито обяснения в надписи или глас зад кадър; няма друго взаимодействие между снимащи и снимани освен съзнанието на вторите за присъствието на първите; няма насочващи въпроси и въобще постановъчни помагала) разказът е суров – не в смисъл на “недовършен”, а на “безкомпромисен” – и след втория час започва да пресяда. Режисьорът е свикнал да бъде хроникьор на институциите, да създава обзори с архивна стойност, да не допуска “суети” като собственото си появяване в кадър. Дори монтажа нарича “манипулация”, въпреки че именно него си оставя, за да се изрази.

“Екс либрис” прави нещо чудесно – регистрира пулса на една възхитителна организация и съхранява детайлна картина за физиономията ѝ в произволно взет момент, – но напълно отказва да направи друго чудесно нещо: да заговори публиката, да я убеди или съблазни целенасочено. Уайзман поднася впечатленията си така, че вероятността на прожекцията да попаднат неизкушени от библиотеките хора е малка, а тази след прожекцията спечелените за каузата да са чувствително повече – даже по-слаба. Колкото и парадоксално да звучи: не въпреки, а именно заради тона и характера на цялата си привидна обективност, той прави изключително лични и донякъде изолирани в себе си филми. Ще дам елементарен пример с друга нюйоркска история: след като гледах “Проектът Ним”, без да имам нищо общо с етологията, моментално си купих книгата за злощастното шимпанзе и се размечтах да постъпя в “Грийнпийс”; след като гледах “Екс либрис”, нищо че работя от сутрин до вечер с литература и като Борхес вярвам, че раят е всъщност библиотека, изпитах нужда да си отдъхна с каквото и да било, което не е книги и кино. Уайзман общува по-лесно с рациото, отколкото със сърцето, което нито е беда, нито кусур – просто черта на неговата документалистика.

Нюйоркската обществена библиотека (всъщност наполовина обществена, наполовина частна, както научаваме) не само заема книги на различни езици, включително брайлово писмо, но и организира трудови борси, раздава безплатни модеми на тънещите в дигитална тъма, прави просветителски събирания за хора с психични, жилищни, имигрантски проблеми, помага в проучвания (“Човек отвън е вълк, а отвътре – еднорог”, прозвучават думите на монах от XIII в., цитиран за целите на изследовател на еднорозите), организира срещи не само с писатели, но и с пожарникари или жестомимични преводачки, с познавачи на европейската гравюра или световни звезди. Пати Смит и Елвис Костело се разпознават лесно, Ричард Доукинс сам си казва кой е и за какво се бори (“Науката е поезията на реалността”!), но ако човек няма по-тясна връзка с Щатите, рискът да се дезориентира сред останалите участници и теми е немалък. В екстериорите е показан ходът на града, обаче чувството отново е, че непознаващият тази реалност губи ценни подробности, вместо да се запознава с тях през филма... В библиотеката хората учат, пишат, търсят данни, подремват, играят, слушат музика (включително концерти на живо), гледат филми, научават детайли за афроамериканските неволи или любопитни несъществености като това, защо в “Голямата ябълка” (прякор на Ню Йорк) най-характерното нещо за хапване всъщност е сандвич с пастърма. Библиотеката е църквата на вярващите в информацията и общуването – в това поне не остава съмнение.

След прожекцията на “Екс Либрис” в страхотната сансебастианска фабрика за култура (някога за цигари) “Табакалера” Фред Уайзман – свеж, ироничен, авторитетен – отговори на въпросите от залата. Каза, че ако представя с имената им само “важните” личности пред камерата си, няма да знае какъв критерий за важност да ползва, за да ги отсее, а ако трябва да представя всички, има моменти (като този с читателския клуб, който обсъжда “Любов по време на холера”), в които екранът ще се задръсти с имена, та предпочита да ги изрежда накрая. Каза още, че книгите се виждат толкова малко във филма, защото не са кой знае колко “визуално интересни”, а и не тяхната наличност е на фокус. Че никой не му е отказал участие – “не го разбирам това, но е в моя полза... не бива да подценяваме силата на нарцисизма”. Че действа по формулата “преценка + инстинкт + късмет”, защото към документалистиката не съществува “научен подход”. В случая с библиотеката е избрал само онова, което му е интересно от ежемесечните бюлетини за хилядите им разнообразни начинания. “Знаех съвсем малко в началото, така че не хранех очаквания, а просто надежда, че ще събера достатъчно годен материал. Правилото е едно: няма как да предвидиш какво ще “хванеш”, но точно когато спреш да снимаш, става интересно... Затова поемаш риска да снимаш много и нямаш представа какво ще остане накрая.” За евентуалната ангажираност на “Екс либрис” отбеляза: “Не съм имал предвид да правя политически филм, но поради идването на власт на Тръмп – расист и лицемер, който не вярва в общността – дейността на библиотеката изведнъж изпъкна, понеже е точно обратното на неговата.” А за завършек заяви (и беше радушно подкрепен с аплодисменти): “Важно е да се показва как хора вършат работата си добре.”