Още един филм, направен по разкази на съвременен писател. В случая Палми Ранчев –  разказвач, който търси мъжествеността в наши дни донякъде на очаквани места, но с леко неочаквани герои.

Ако често тези негови герои са боксьори, бивши или настоящи, те са толкова уязвими, колкото и всички други, а сякаш и малко повече. Един силов спорт като бокса направо ги изстрелва в среда, където успехът е подложен на търг, а и неуспехът може да бъде въпрос на сделка. Какво тогава е късметът и кой може да го отложи?

В началото филмът проследява в комичен, а не панегиричен план, ежедневието на един изпаднал бивш боксьор (от турски произход), който се опитва да изкарва препитанието си по най-съмнителни начини и в доста сенчести среди. Многодетният бивш спортяга обитава някакво бунгало край железопътна линия около София с бременната си жена и две деца. Работи на парче, опитвайки се жалко да се пазари – не му се удава, да дири правата си – прекалено е дипломатичен, или изчаква благоразумно надницата си според обстоятелствата в някаква гонка за пари, които му трябват не само за насъщния. Той има цел – да си купи омнибус и регистрира фирма –  но робува плътно на принципа да не взима пари назаем, а да си ги изработи и да не се бие повече, както е обещал на жена си, и това явно са изстрадани след дълъг негативен и рисков опит решения.

По пътя към нужните му пари се среща със съмнителни или дори симпатични типове из смутните предградия на София, пълни с малки капанчета с евтино питие и храна, където обаче кипи търговия с всичко и с всеки. Филмът самоотвержено се занимава със странностите на героя си, без да го украсява, а сякаш повече за да ни забавлява. Ако неговото желание да не упражнява физическата си сила и да премълчава, въпреки че често е предизвикван, е симпатично и прилича на някакъв вид житейска мъдрост, то наивността му изглежда в началото пословична и бихме казали – направо първична. Лесно е да излъже жена си, но да не му платят, да го манипулират и притиснат, а той хем да не се дава, хем и някак да се дава. Преди е пропуснал някак успеха в спортната си кариера, обвинява себе си и залага на големия си син, но го сварва в подлез с напушени младоци. Ние сме видели преди това, че синът му е отказал дрогата, но героят няма как да знае.

След перипетии от всякакъв характер в някакви съмнителни среди, дори тези на снимането на реклами за ефектна сума, където попада случайно, той среща друг бивш боксьор, изпаднал повече и от него. Тук киноразказът прави обратен завой, връщайки се във времето, за да опише мъжкарството на друг бивш боксьор.

Готов е да се върне на ринга с цената на всичко - да свали 20 килограма и тренира като побеснял е най-малкото, което може да направи, за да спечели отново бившото си гадже, гравитиращо в тези среди най-малко като момиче за всичко. Тази история е по-традиционна и познаваема, но контрастът с първата я осмисля и оправдава.

Спокойно и в някакъв повествователен транс филмът се спира на новия герой и забравя почти напълно за другия. А второстепенните действащи лица наоколо пак са същите – хората, суетящи се около уговорките на мачовете, доуговорките, залаганията, търговията с наркотични вещества и прочие ефективни далавери с променлив неуспех. Тук в ролята на треньор на боксьорите се явява самият Палми Ранчев, (в действителност бивш треньор на националния ни отбор). Той заявява, че човек може да свали колкото иска килограми, стига наистина да знае защо. Отново късметът е отложен за по-късно – нужни са терапевтични усилия преди него.

Най-после пътищата на двамата бивши боксьори, герои на филма, се засрещат случайно. Те пият кафе и предизвикани от случайни типове, единодушно пренебрегват обидата и се отказват от разплата. Ако ги сложим обаче на диаметралните ъгли на ринга – един срещу друг, какво ли би станало… Първият не приема подаяния -дори когато желаят да го почерпят с шкембе чорба, той отказва и си взима само една сода. Другият е готов да продава и семейни вещи и краде от свои, но пребивава в някаква обречена, свой собствен вид смелост.

Филмът сблъсква образите на двамата герои, сравнява ги по различни скали и параметри, двубоят между тях, който се осъществява чак към края му отново на ринга, сякаш се е водил още от първите кадри, освен в миналото, когато са били юноши. Виждаме две различни същества, двама души, изпаднали някак от живота, които се връщат в него по коренно различен начин. Единият се опитва да мотивира, вдъхнови другия, но се налага да се изправи срещу собственото си дело. Парадоксална ситуация, хубав конфликт, в който всъщност всеки се изправя срещу себе си и своите принципи, доколкото ги има. На финала имаме отново двама герои – единият победил, другият моделирал победата му.

„Малко късмет за по-късно“ е заснет в най-неживописните покрайнини на София – бунгала и капанчета със съмнителна чистота, край железопътни линии, разни разтоварни и квартири с подозрителен вид. Персонажите се занимават с най-разнороден вид афери и даже тези от тях на достопочтена възраст са готови на подлост и благороден жест в един и същи миг.

Това обаче действа някак тонизиращо на зрителя, нещо ведро и усмихнато наднича от семплата иначе история, разказана освободено и без слугуване на правила и някаква подученост. Малко неочакваният саундтрак на филма все пак ситуира действието ту в миналото, ту в настоящето. Драматургическата структура е приятно дръзка, въпреки прекаления брой герои и верига от съпътстващи интриги. Тя ту подхваща единия персонаж като комичен, после подема другия като трагичен. Накрая ги сблъсква, за да героизира комичното и евтаназира трагичното. Никога не е късно да отложиш своя късмет заради някой друг, защото всъщност твоето не се губи. Колкото и да си губил цял живот.

Актьорските попадения изглеждат някак естествени и плътни. Има нещо такова тук и може би е дирено – непрофесионалните или по-неизвестни актьори играят като готови за „Оскар“, а известните актьори демонстрират привидна небрежност и измамно лекомислие – сякаш импровизират и грешките си в текста... Това доставя неимоверно, но не противоестествено удоволствие. Именно такъв тип наслада изглежда, че цели филмът.

Без особена рекламна кампания, с нежелание да се навира в очите на зрителите с преекспонирани качества и стойности, а оттам и деформиране на истинските, „Малко късмет за по-късно“ е една приятна бутикова изненада. А заглавието така хубаво дешифрира късмета като вид вътрешна справедливост и към другите, а не като игра на съдбата.

Донякъде филмът е рунд между двама режисьори  - Александър Смолянов и Чавдар Живков, поделили си историите на двамата главни герои. Определено едната е по-добре разказана, но знае ли човек, след като е гледал филма и подозрял за какво точно става дума, дали единият режисьор не е оставил късмета си за по-късно умишлено… За Смолянов и Живков, влезли заради този филм в графата „късен дебют“ поради цялата анормална конюнктура на филмовия процес у нас, сюжетът вероятно звучи благородно, обещаващо и лично. Щом боксът не е само бой и съревнование, какво ли остава за изкуството…