Има ли си българското кино в последно време поне един персонаж, който може да бъде възприеман като героичен и нравствен?
Не става дума за герой в онзи смисъл, който ни карат да намразваме все повече – в стила на откровено кухите вносни персонажи с одежди на супергерои или поне на архизлодеи.
„Докато Ая спеше“, вторият филм на режисьора Цветодар Марков, опитва да изгради точно типа героичен персонаж, който толкова често ни липсва в киното, а и в реалността. Също така, филмът продължава да работи за мисията на едно от по-новите актьорски лица в българското кино – Стефан Денолюбов.
Изтръгнал се от телевизионните пранги на „Етажна собственост“ , актьорът с лице на Филип Трифонов и с промилите на Стефан Гецов получи награда за мъжка роля на „Златна роза” - именно за „Докато Ая спеше”, но сякаш и малко за останалите си трудни и тревожни роли в киното до момента. Примерно в късометражния „Скок“ беше човек с вид на бездомник, който попада в луксозен апартамент, за да стане лорд в очите на една жена. И който си струва да се види как приема поражението и преображението си. В „Аварийно кацане“ беше натежал чаровник, с бял костюм и в пълно морално и материално падение, което се оказва обаче по-скоро привидно.
В тези образи героичното при Стефан Денолюбов е скрито зад привидно резоньорство, лек уплах и потулване на първата реакция, сякаш за да може героят да обмисли как да защити достойнството си без да засегне нечие друго. Със смутен жест, премислен отказ и нежелание да участва в мерзости, героят някак не преживява случилото се като срив, а по-скоро като нещо нормално. Като рицарско изпитание по пътя на славата…
В нарочения вече за всякакъв диапазон хвалби „Урок“, Денолюбов играе най-опростачената мутра в българското кино така сетивно, че зрителят добива усещането за някакво близко познанство, а защо не и далечно роднинство с героя.
И след тази роля именно идва вече „Докато Ая спеше“, където всичко прилича на „12 разгневени мъже“, ако те бяха замислени и написани от някой от миналите персонажи на Денолюбов.
Основното действие се развива в рамките на една-единствена вечер, предимно на маса с питиета, в бюфета на изстрадал български театър. Там служебните препирни и сдобрявания приличат на тези във всеки офис, но са щедро подплатени с имената и цитатите на Чехов и Шекспир. Алкохолизираният герой на Денолюбов е изтъкнатият главен актьор на театъра, който води дъщеря си да спи по представления, докато самият той провежда битка след битка – дали за съхраняването на колега, дали за реализирането на любимия си проект „Вуйчо Ваньо” в театъра, дали за благоденствието на семейството си. И не само преглъща униженията с едно подсилено достойнство, но и се опитва да обърне нещата в някаква смислена полза, пресиран от подлия директор на театъра, от чоглавите си застаряващи колеги, както и от нова млада колежка - сякаш до момента расла в съвсем друга епоха и дошла с машина на времето в нашия така объркващ свят.
Изцяло шаржираните образи продължават със слабохарактерен режисьор (Георги Кадурин) и с горделив артист (Юлиан Вергов), натрупал слава в телевизията и дошъл да изземе главната роля във „Вуйчо Ваньо” от героя на Денолюбов. Картината се допълва от телевизионна журналистка-подмазвачка и от продавачката в бюфета, говореща изцяло чрез сентенции.
При сблъсъка между всички тях се провалят даже плахите опити едни да претърпят известен обрат в поведението си, а други да покажат неподозирани низости и комплекси. „Докато Ая спеше” твърде лесно се разпада на отделни монолози и проплаквания на героите, наредили се като на опашка един след друг. Епизодите заприличват повече на кастинг за предстоящ филм, което би обяснило както стерилната обстановка, така и неориентираните актьори – от тях се иска поне донякъде да играят самите себе си, но това се оказва неочаквано трудно на маса и с чаша в ръка.
А че момиченцето Ая все спи, докато се води чутовната битка за театър, изкуство и морал, наистина ни навява съвсем искрено мисълта, че е по-добре да не вижда и да не подозира нищо. Иначе ставаме свидетели и на няколко ободряващи семейни сцени между главния герой и жена му, в които се налага да преглътнем единствено използването на музикални кутии и детски играчки – вероятно за известно време те трябва да бъдат забранени в киното като твърде използвани за лесни внушения.
Истински трудното за преглъщане е наличието на благородни помисли, затлачени с немарлив диалог, пълен с предвидими обрати и клишета (“Ти не си лицето на театъра, ти си гъза му“), и неразработен втори актьорски и режисьорски план. Изглежда ненапразно Марков споменава как е снимал филма за рекордно кратко време заради ниския бюджет. Жалко. Не е лош стремежът да се правят повече евтини филми, но опасността да бъде погребано живо изкуството е също толкова голяма, колкото когато се правят по два-три филма, но скъпи.
Симпатията към един актьор с възможности и към неговия герой прави още по-болезнено осъзнаването на новия филмов факт. Наистина „Докато Ая спеше“ стремително и любовно иска да се занимава с чутовната битка на идеали и характери, която се води постоянно наоколо, докато ние спим и нехаем. Само че филмът е твърде объркан, за да успее по някакъв начин да осмисли тази битка.
И все пак, даже в този си вид, има с какво да спечели симпатии – дори само с леко сюрреалистичната си рамка, с един рефрен в началото и в края, който леко измества пресиления драматизъм в правилната посока. И който довежда мистичното начало до един заземяващ, но приятен финал.