ТРОМСЬО 2025: ПРИХВАНАТО


от
на г.

ТРОМСЬО 2025: ПРИХВАНАТО

„Хората сме много уязвими пред пропагандата, много сме крехки и трябва да се пазим и да се боим от нея“, настоя режисьорката Оксана Карпович след прожекцията на „Прихванато“ в Тромсьо. Когато преди три години Русия нахлува с танкове в родината ѝ, украинското разузнаване започва да прихваща обаждания на руски военни до близките им, да ги разследва, но и да ги обнародва по различни канали. Тогава – с месеци – Карпович не може да спре да ги слуша, „с надеждата в тях да чуе съвест“. И един ден решава да пробере чутото и да направи филм. Така и постъпва: съставя от звукови файлове картина за адския разпад на човешкото и я илюстрира визуално с гледки от шествието на „руския мир“ през Украйна: зейнали кратери в улични платна и мостове, овъглени домове, пустеещи стаи с изтърбушени пиана, строшени прозорци, недоядени панички с каша, разкопки на масов гроб в гора... Много разумно в „Прихванато“ показваните кошмари са само материални – Карпович е избягвала дори да снима, обясни, кръвопролитните сцени, на които периодично се е натъквал четиричленният ѝ екип: „понеже те главно шокират, а не показват сложността на нещата, контекста им“. Без този щадящ подход филмът би станал невъзможен за преглъщане.

Телефонните диалози, които чуваме, са от периода март-ноември 2022 г., тоест от началото на инвазията (оттогава впрочем са и заснетите от Карпович сцени от „наранения пейзаж“ на Украйна), и в първите се прокрадва известна наивност: ама местните май не са ни благодарни, споделят озадачени мъжки гласове, ама те тук хубаво си живеят, тук всичко е по-вкусно, по-качествено, по-подредено. Това видяхме, онова опитахме, трето и четвърто взехме. Абе, къде ти напредване, всъщност отстъпваме. След което – след битовите зависти и недоумението от все по-редовните разминавания между представи и реалност (кои са „те“, кои сме „ние“, какво е да си на война) – в разговорите настава мрак: заповядаха ни да убиваме обикновените граждани наред; те се молеха да не стрелям, а аз ги карах да викат „Раша форева“; детето ми праща чорапи и пише: „По-бързо ги избий и се прибери вкъщи!“. Младеж описва какво може да се прави с калашник, все едно току-що е разцъкал нова видеоигра. Втори казва пресекливо, че го карат да убива хора – женски глас го контрира: „А ти сигурен ли си, че са хора?“. Трети „освободител“ говори с майка си и съобщава, че е присъствал на изтезания. По-точно: участвал е. „Харесва ми“, добавя след кратко мълчание. „И аз да бях там, и на мен щеше да ми хареса – откликва майката. – Приличаме си.“ Обажданията са преобладаващо до майки и съпруги и реакциите на рускините дълбоко поразяват. Докато на фронта се усеща отрезвяване, в домовете на войниците зомбификацията и кръвожадността са със смущаващи размери. Гледам някои примери, които съм си отбелязала по време на прожекцията, и ме е срам да ги възпроизведа.

В „Прихванато“ почитателите на руската култура ще имат възможност да се докоснат не само до определен тип манталитет, от който се изправят косите, но и до автентичната народна лексика на руския делник: богат набор от гнусни псувни и още по-богат набор от настървени оскърбления към украинците („недобытки“, пали се поредната жена по телефона, тоест „недоубити [фашисти]“) и злите сили от съвременната митология: Гейропа, американците, НАТО. Плюс букет параноични фантазии, на които човек може да вярва само ако е дрогиран (или ограбен, изолиран, излъган, използван и насъскван по рождение): нападаме, за да не ни нападнат; нас ни провокираха; имат лаборатории, от които ни тровят добитъка... Изделия от същия конвейер за диващина и омраза, чиято продукция от доста време засипва и България.

„Дояде ни се месо и гътнахме един алабай“, смее се един „братушка“. Втори споменава миризмата на накамарените трупове. Трети е видял как съратниците му убиват жена, излязла на разходка с двете си деца. „Е, и тя се брои, и тя е враг“, отчита хладнокръвно събеседничката му. Друга е по̀ на себе си: „У нас, в Русия – казва, – е пълен бардак!... Разрухата е избор!“. „Тази война – отбеляза Оксана Карпович – е, разбира се, империалистическа и терористична. Но тя е и война на дълбоко внедрената омраза, а такава се постига с обработка, с пропаганда... Войната стана възможна, защото руснаците са системно дехуманизирани и използвани като предмети... Ние ги наричаме орки и зомбита, но аз бях длъжна да помня, че са хора. От друга страна, да си човек, означава да носиш отговорност.“

„Прихванато“ е вторият пълнометражен филм на Карпович, а заглавието му на украински е „Мирни хора“ в чест на онези, които ще видим да продължават живота си в нападнатата страна и внимателно да внасят ред в разрушенията. Премиерата му беше на Берлинале 2024, а в Тромсьо – след фестивални участия и награди в Краков, Монреал, Буенос Айрес, Хонконг и др. – той е включен в малката програма East Side Stories, която събира произведения от бившите съветски колонии (и чието заглавие ми се вижда проблемно, защото колкото тематизира, толкова и гетоизира). В момента „Прихванато“ е достъпен за гледане с френски субтитри в канала за култура Arte в YouTube. И задължително трябва да се гледа. Да се прожектира, разпространява, осмисля и обсъжда възможно най-широко. Ако не за да внесе допълнителна яснота относно чудовищните измерения на путинската диктатура, то най-малкото за да не забравим колко страшно важни са думите и да се поотърсим от естественото убеждение, че „умират винаги другите“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.