Киното, знаем, има чудодейната функция да компресира времето и да представя живота като низ от вълнуващи моменти, изрязвайки баналността, в която пребиваваме през повечето време. Вълнения, които, разбира се, могат да бъдат и угнетяващи. Най-новият филм на унгарския режисьор Бенедек Флигауф (известен в последните години като Бенсе) „Гора – виждам те навсякъде“, с премиера на последното "Берлинале" и представен в рамките на програмата Унгарски ден на Трансилванския филмов фестивал, е наситен екстракт от травматични кулминации на човешки конфликти, уловени в миговете, в които лавата на емоциите е бликнала неудържимо и помита разума. Концептуално продължение на дебюта на Флигауф „Гора“ (2003), филмът е екстремно, крайно интимно и катарзисно преживяване. В шест епизода, сюжетно несвързани помежду си, чрез диалози се разгръщат кризи и пропасти във взаимоотношения между различни герои, които наместо с биографии и личностни характеристики участват единствено с моментните си емоционални състояния. Действието тече през нощта, в различни апартаменти, интензитетът на откровенията навява асоциации с практиките на психодрамата, а безконечната тягостна атмосфера е компенсирана с усещане за терапевтичен ефект, което идва едва с финалните надписи, но пък остава доста след тях.

Рамката на „Гора – виждам те навсякъде“ е кратък сегмент с младо момиче и умиращия ѝ дядо, от който ще видим секунди в началото и в края на филма. После следим брутални словесни престрелки между тийнейджърка и баща ѝ, която го обвинява за смъртта на майка си; ревнив скандал на млада двойка, причината за който вече не е между живите; отчаян разговор около невъзможно зачеване с психотична развръзка; напрегнат диалог между възрастен наркоман, младата му красива жена и сина му, за които той с основание подозира, че имат афера; идеологически спор между религиозна майка и подрастващия ѝ син, изобличаващ лицемерието на правилата, които тя му налага; покъртителен разказ за момиче, починало от рак и измамено от шарлатани по време на агонията си. Влакче на ужасите, което обхожда скелетите в гардеробите на героите. Шансът някой от тях да ни се стори твърде познат, е съвсем реален.

Според самия Флигауф „в трескавия лабиринт на ежедневието и взаимоотношенията героите се опитват да стигнат до дъното на може би най-голямата тайна в живота им: другия“. Драматичното е, че никой от тях не успява – свидетели сме на антагонистични сблъсъци, но не и докосвания, откъдето произтича общото усещане за безнадеждност и чудовищна самота. Визуално филмът е решен в клаустрофобични интериори и преобладаващи близки планове, така вторачени в героите, че лицата им едва се побират в кадър. Сякаш камерата се опитва да проникне в душите, да изтръгне страданието, да го дисекцира и обезвреди.

Филмите на Флигауф почти до един са анамнеза на депресията. Оригинално замисленият нискобюджетен първи „Гора“, с който е забелязан като режисьор откритие със собствен почерк на "Берлинале", е поредица от конфликтни ситуации между различни градски персонажи и е възприет като алегория на общество в дълбока екзистенциална криза. Още по-радикален е „Дилър“ (2004), обхождащ наркомански свърталища и анализиращ отвътре и под микроскоп личните и социални причини на героите да попаднат в ада на дрогата. След тези два нискобюджетни, снимани на един дъх и мощни като въздействие минишедьоври, които му носят слава на самобитен автор и очевидна самоувереност, Флигауф изпада в краен минимализъм с експерименталния и меланхоличен „Млечен път“ (2007), който изследва човешките движения на фона на психеделичен саундтрак и печели Златен Леопард в Локарно. Изключение от дотук очерталата се тенденция във филмографията му да копае в емоционални пукнатини прави традиционно сюжетният и в крайна сметка неуспешен фантастичен и англоезичен „Утроба“ (2010), след който Флигауф побързва да влезе обратно в по-присъщото си амплоа със „Само вятъра“ (2012) за поредица фрапиращи убийства в Унгария. Истинско завръщане към първоначално заявения му стил обаче е именно „Гора – виждам те навсякъде“, който нагледно илюстрира израстването му от началото до сега. Тематично и естетически изчистен в сравнение с дебюта му, освободен от социални нюанси, последният филм на Бенедек Флигауф чертае картография на болката с екзистенциална мощ, присъща на най-безкомпромисните автори и мислители в киното. И опустошителен нихилизъм, с който и Бела Тар трудно би се мерил.