Две от малкото налични рецензии за “Вечно бебе” наблягат на фабулата му, разказват какво се случва, какво не се случва в него и къде филмът похабява потенциала си. Умерено несъгласен съм, че фабулата е “недопечена”, но съм категорично несъгласен, че фокусирането върху това “какво се случва” е дори бегло продуктивно в случая. Аз по-скоро бих задал въпроса дали филмът успява да създаде свой отличителен свят. Съдейки по немалкото смехове в зала “Тоня Маркетаки”, имаме поне няколко свидетели, аз включително, че успява и още как. Този свят, разбира се, не е за всеки, като всеки свят. Едната от споменатите рецензии завършва с осъдителното заключение, че филмът ще се хареса на феновете на Боб Баингтън, но едва ли ще задоволи дистрибуторите. Да, все едно филмите на Баингтън не са част от самобитната остинска инди сцена, все едно той без да иска работи изцяло извън холивудската система и все едно целта на изкуството е да задоволява дистрибуторите, а не феновете, били те и маргинално малцинство – може да сме шепа хора, но и ние си имаме душевни терзания, психични проблеми и естетически нужди. И съответна необходимост от хахаво кино.

Заради общите корени и участие във взаимни проекти, Боб Баингтън често е свързван с течението мъмбълкор, което се отличава с реалистични, нискобюджетни филми, движени почти изцяло от умни, непрекъснати диалози между млади хора на съвременни, ежедневни теми. Баингтън обаче твърде често излиза от реалистичното и навлиза в поетичното, заради което аз по-скоро бих го доближил към друг независим американски режисьор, Хал Хартли, в чийто последен филм, “Нед Райфъл”, Баингтън участва като актьор. И при двамата има скоростна размяна на реплики, приглушени емоционални реакции, ръбат диалог, който подскача от тема на тема, и неочаквани философски прозрения от иначе простовати, но пък силно индивидуални персонажи (както и такива дълбокомислени фрази от рода на “За да направиш пари, понякога се налага да убиеш някое и друго бебе”). Макар и Баингтън и Хартли да се различават в характеризирането на персонажите и донякъде в предпочитанията си към сюжет, “Вечно бебе”, също както филмите на Хартли, е силно концептуален, атмосферен, интелигентен, чудат, абсурден, своенравен, зъбат, поетичен и комичен филм за чалнати характери в странни ситуации, който работи не само като история, а и като песен, която може да се слуша пак и пак. Тази характерна атмосферност е засилена от трипи музиката на Aesop Rock, блестящото изпълнение на сценария на Онур Тукел от целия актьорски състав (начело с Кийран Кълкин, който е на ниво през цялото време, изпъстряйки персонажа си с множество дребни детайли, особено в края на филма, когато изпълнява експлозивен монолог) и от особените операторски решения, които често създават сюрреалното усещане, че не сме в съвсем познат свят и че тук правилата са други, макар и неясно какви.

За всичко това всъщност допринася и фабулата. Става дума за недалечното бъдеще, в което след провален експеримент със стволови клетки се получава партида бебета, които никога не порастват, но пък поддържането им е улеснено, тъй като те почти не плачат, основно спят, хранят се с хапчета и единствената необходима грижа за тях е ежеседмична смяна на пелените; една корпорация е отговорна за намирането на временни приемни родители, които получават солидно заплащане за това и обикновено са хора в криза, на които малко гукане ще им се отрази добре; двама великолепни кретени от фирмата решават, че могат да задържат едно от бебетата за необходимите три месеца и да приберат двайсетте бона; в това време началникът им отмята няколко гаджета, с които проявява пълната си неспособност за създаване на отговорна връзка (привличайки заглавието на филма върху себе си и насищайки го с още един пласт съдържание). Така “Вечно бебе”, освен че безупречно изпълнява естетическата си цел, отправя и няколко предизвикателни коментара за бъдещето, връзките, порастването, непорастването, възпроизвеждането и мързела – както сам се досеща един от двамата неудачници в много мил момент: “може би егоизмът и безотговорността не са най-доброто нещо”. При все че могат да са много смешни.