Веднъж, докато хранех два гълъба, забелязах как този, който се държеше агресивно спрямо другия, се плашеше от ръката ми, а другият, който просто кротко си кълвеше, доверчиво ме доближаваше. Веднага се възползвах от ситуацията, за да си изведа тенденциозна, но пък примамлива сентенция, която е добре приложима към историята в “1945”: който мисли зло, мисли, че другите му мислят зло.

Страхът на злонамерения от добронамерения, гневът на виновния към невинния, неразбирането на мръсния към чистия са универсалните мотиви, които подплатяват тази иначе съвсем конкретна история. През 1945-а двама евреи се завръщат в селото си, след като са били депортирани през войната. Депортацията им, както разбираме, не се е случила без участието или поне без мълчаливото съгласие на съселяните им, които впоследствие с охота са присвоили имотите и вещите на дотогавашните си съседи. Пристигането им естествено отключва отдавна забравена вина.

Почти през цялото време камерата показва новодошлите отдалеч – оттатък улици, зад прозорци, през пердета. Както една наблюдателка в Sight & Sound находчиво отбелязва, появата им напомня за уестърн: един ден в градчето пристигат пришълци, никой не смее да ги доближи, но всички започват да приказват за тях, като слуховете се изграждат не толкова от това, което хората виждат, а от това, от което се страхуват. Една необяснима поява, преди да бъде осмислена, става генератор на яд, ужас и угризения. Какви са тези? Какво правят тук? Какво носят? Мразят ли ни? Ще си отмъщават ли? И най-важното: ще си искат ли имуществото обратно? До самия край главните герои във филма дори не влизат в контакт с двамата чужденци, които просто кротко минават с каруца през селото. Обаче през няколкото часа, които филмът обхваща, и бездруго не съвсем гладкият живот там се нагнетява докрай.

Докато отношението към евреите по време на Втората световна война е въпрос, който, макар и съвсем да не е приключен, е все по-често обговарян, “1945” повдига един по-рядък: за отношението към тях след войната. В мисията си да покаже, че трудностите съвсем не приключват с приключването на Холокоста, филмът се разпростира по-нашироко от конкретния проблем. Базиран на кратък разказ, той е литературно обстоен и рисува сложна картина от персонажи и взаимодействия, която разкрива многостранните дефекти на общността, способна да предаде и да не посрещне обратно част от членовете си. Всъщност двамата евреи се появяват само чат-пат във филма, колкото да засилят вече наличните напрежения. През останалото време местният големец Ищван подготвя сватбата на безличния си син с лъстива, двулична жена, която е влюбена в местния радетел на комунизма, който другарува с групата съветски войници, които всъщност (ние, зрителите, сме наясно, за разлика от жителите на селото) са истинската следваща заплаха… Макар и на места сценаристите да третират персонажите твърде едностранчиво и стеснено, да правят повече от необходимото, за да натрапят оценката си към тях, да разказват с мъчна, пък и доста нереалистична липса на хумор, писането е наситено с множество съдържателни човешки и исторически детайли и в комбинация с операторството на Елемер Рагайи, явно с пиетет към внимателно композирания фотографски кадър, гледането все пак е оправдано и от информативна, и от естетическа гледна точка.

В дискусията след прожекцията режисьорът Ференц Тьорьок каза, че селото в “1945” е унгарско, но и европейско, а историята разказва наш общ човешки позор. Ситуацията е била припозната от зрители и на световната премиера на Берлинале, и след това в Полша, а сега и тук, в Гърция. На въпроса за приема на филма в Унгария Тьорьок отговори, че 40 000 зрители са доста добър резултат “като за черно-бял филм”, но по-важното е, че творбата е инициирала дискусии и е предизвикала масово споделяне на лични истории по темата. За повечето унгарци, захранени със съмнителни учебници по история, 1945-а е била мирна година, в която “руснаците са дошли и заедно сме довършили нацистите”. Всъщност ситуацията е много по-сложна и мътна. Затова и в момента се обсъжда филмът да бъде прожектиран в унгарските училища. Защото, както завърши дискусията Тьорьок, “децата ни искат да знаят”.