Животът е объркано и объркващо занимание, чиито основни елементи редовно недоразбираме, недомисляме, недолюбваме, недовършваме. От над 20 години документалистът Светослав Драганов се занимава с подвижните пясъци на живеенето и от тях успява да извади истински перли. Дали предмет на любопитството му ще е прочут актьор, култов музикант, случайно срещнат мъдрец, читалищният живот в Тополовград или влетяла в кадъра птица, дали форматът ще е телевизионна „малка история“ или пълнометражен филм, пътуващ по света – няма значение. Те всички са му важни и Драганов се погрижва да станат такива и за зрителите – с възхитен поглед на камерата изотдолу, с ласкав към слабостите и щедър към достойнството на портретуваните монтаж, с усет към драматичното и особено към комичното. „Амбицията ми като режисьор среща чувствата, които изпитвам към героите“, казва в една анкета Драганов (малка част от чиято емпатична, прецизна работа може да се види във Vimeo профила му). Тази среща на амбиция и чувства е отчетливо видима и в игралния му дебют „Смирен“ – едно от двете български заглавия (заедно с „Януари“) в международния конкурс на 26-ия СФФ.

„Когато направя игрален филм – беше споменал режисьорът в едно интервю, – тогава ще представя в него себе си.“ И вярно, повествованието в „Смирен“ се движи от алтер егото на Драганов – Васил, също документалист с камера на рамо, който си е наумил да „улови“ една конкретна сцена за край на най-новия си филм. Толкова е решен да я има, че прави всичко възможно да я предизвика, без оглед на нарастващия хаос в личния си живот, устремното наближаване на крайния срок за предаване на готовия материал или спорната етика в пряката намеса на наблюдателя в наблюдаваното. Влюбен в идеята за някаква истина, която е убеден, че вижда, и много иска да извади на преден план, той хвърчи към целта си с цената на свои и чужди жертви. И лъже. Разминаването между реалностите на героите е един от най-интригуващите прийоми на „Смирен“ – Васил е извел своята явна необходимост от чистота и близост някъде извън себе си, в поле, където е убеден, че ще се справи, докато в непосредствените си околности поддържа дистанция, смут и неяснота. И все пак в низа от правдоподобно навързани конфликти на екрана се убеждаваме, че той не е циник. Не е безогледен към света, каквито могат да бъдат суетните творци, нито е загубил сетива за крехкостта му. И тъкмо благодарение на тях успява да се освести навреме. Навреме ако не за всичко, то поне за сцената, за която толкова е ламтял.

На жаргона на театралните актьори хубавият текст, приятен за учене и произнасяне, се нарича „вкусен“. И точно тази дума ми идва, за да опиша актьорския състав на „Смирен“. Христо Петков е неотделим от образа на Васил, на когото с лекота придава убедителност и богато нюансирана нееднозначност. Полуневолният съмишленик на Васил в част от преследването на желаната сцена (движен от други мотиви и спъван от други съображения) е по-възрастният Гого, в чиято характерна личност по най-непринуден начин се облича Детелин Бенчев – любим режисьор на автора на филма. Атанас Бачорски в ключовата роля на монаха Автоном (сиреч „който живее по собствените си правила“) е деликатен, зареян в друго измерение, а образът му сякаш е заимстван от предишен проект на Драганов – вълнуващия „Живот почти прекрасен“, продължение на „Животът е прекрасен, нали?“. Дъщерята на Васил е дъщерята на автора – Яна Драганова, а майка му е изиграна с апломб от Мария Статулова. И двете са превъзходни. Професионалистите са натурални, натуршчиците – професионални и мимиките, жестовете и репликите им често дават самостоятелни поводи за любуване.

„Смирен“ – „два дни от живота на някакъв човек“, както го описа Светослав Драганов с обичайния си отказ от помпозност – е интелигентно премерен, трудно обобщим, непредвидим, но закономерен. И нетипично свободен. Свободен от нуждата на някого нещо да доказва, но и от арогантността да не общува с публиката. От кресливостта (буквална и преносна) на намусеното постсоц кино в България. От битовостта и нарочната клетост на определено източноевропейско кино за износ. От свръхобяснителността на определено западно кино за бърза консумация. От предозираната маниерност на куп фестивални филми. От смазващата емоционална неопитност на множество творци, които държат да говорят именно за емоции.

Това е филм за хора, които се лутат, страдат и се усмихват – както на екрана, така и в салона.

На „София филм фест“ (и по кината от есента) можем да гледаме редактираната и с преснимани сцени версия на „Смирен“, правена след представянето му на миналогодишната „Златна роза“ във Варна. Заслужава си да останем до последната точка на финалните му надписи заради „подложеното“ под тях, песента без думи на композитора Борис Чангъров. Ако трябва да дам един показателен пример за стила на Светослав Драганов, бих посочила точно този. Някъде през 1999 г. режисьорът чува копнежното любовно парче, което тогава му прозвучава като хибрид между „Нова генерация“ и „Ку-ку бенд“. Десетилетия по-късно той влага на две места във филма си два нейни варианта в абсолютно различни аранжименти: първият е попфолк, изпълнен от Сашо Роман в кратка клубна сцена, вторият – джазова вариация, която би красила и творчеството на Нино Рота. Уж дребна подробност, а всъщност цял нов пласт към разказаното и към самата нужда от разказване.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”