Матео Гароне (“Приказка на приказките”) изгря на международната сцена преди десет години с “Гомор”, който взе приза на журито в Кан, седем от италианските “Давид на Донатело” и десетки отличия по света). И преди, и след него режисьорът рядко се е отдалечавал от характерния си стил и сфера на интереси: проядени от престъпност и старост периферии; самобитни натурщици и максимум естествена светлина; “малки” герои в обречен танц между привидната сила и привидната слабост; изключително внимание към качеството на образа и хореографията на действащите лица. Много от всичко това, превъзходно съчетано, има и в най-новия филм на Гароне, “Кучкар” (2018), който също започна пътя си в Кан и си тръгна от фестивала с награда за най-добър актьор.

Въпросният най-добър актьор е диво талантливият непрофесионалист Марчело Фонте (в реалния живот – помощник в социален център): дребен, прегърбен, с леко инфантилно излъчване, огромни средиземноморски очи и глас на анимационен герой. Точно такъв, че персонажът му да се промуши безнаказано, какъвто е обичлив и светъл, в притисналата го отвсякъде среда. Персонажът също се казва Марчело и има салон за кучета (чието име, както и заглавието на филма, е Dogman – на английски и с горчиво ироничен привкус а ла Спайдърмен или Супермен), на които говори на “аморе” ­– букв. “любов моя” или “душо”, “злато”. Кучетата, заедно с малката му дъщеря от някогашна връзка и срещите на кафе и футбол с отрудените съседи, са слънчевата част от неговото що-годе равно ежедневие, изтъкано от дребни навици и заразено от местни болести (между подстригване и къпане пласира дози кокаин, а като се наложи, се включва без ентусиазъм и в други нередности). Да се изкара по убедителен начин от такова съществуване и от такъв човек “оня гибелен гняв”, който в античните трагедии се полага на военачалници и полубогове, е почти невъзможна задача за обикновения разказвач, но не и за Гароне...

В едно интервю режисьорът назовава петте белязали го филма: “Поляната с дивите ягоди” на Бергман, “Осем и половина” на Фелини, “Шофьор на такси” на Скорсезе, “Андрей Рубльов” на Тарковски и “Младият Шерлок” на Бъстър Кийтън. И именно с Бъстър Кийтън сравнява Марчело (чието лице обаче никак не е каменно и меланхолично) – “крехък и привлечен от силата, която му липсва”. Въпросната “сила” е животинската тяга на Симоне, оскотяло “борчè” (добре де – боксьорче), което няма воля да изчака дори пет секунди между появата на някое от елементарните си желания и неговото удовлетворяване; тотално е оперирано от срам и задръжки; цепи през живота с чувствителността и смисъла на нещо тежко, изтървано по надолнище... Някои от сцените именно с него – като прегръдката с напатилата се майка, която прилича повече на смъртоносна хватка – са кинематографични шедьоври.

Когато Гароне казва, че вижда Марчело Фонте като Ал Пачино, а Едоардо Пеше (Симоне) като Роберт де Ниро, всъщност не прави далечен паралел, а комплимент на американците. Авторът дава сенки на Марчело и проблясъци на Симоне, така че изтъняването на жилавата нишка, която крепи първия откъм онази страна на живота, където привързаностите, смехът и порядъкът са възможни и носят радост, да стане бавно и сигурно. Светът в “Кучкар” е осезаемо мъжки и това е част от проблемите на средата – жените са бегли появи, сякаш са се изпокрили под сгъстяващите се облаци или просто са вдигнали ръце. Когато заради Симоне Марчело постепенно губи спокойствието, достойнството и нормалните отношения с дъщеря си, нишката се къса с трясъка на взрив.

“Кучкар” е заснет там, откъдето са минавали и предишни филми на Гароне – в покрайнините на Кастел Волтурно, което на свой ред е в покрайнините на цивилизацията: крайморско градче на 20-ина километра от Неапол, което се е превърнало в синоним на упадъка (единствената новина оттам през последните години беше за един кръвопролитен сблъсък между локалните мафиози и придошлите им африкански “колеги”). На екран обаче плачевното му материално и човешко състояние е суровина за прекрасни кадри с привкус на разруха и лудост, като отровна приказка. Визуално филмът е поразителен. Операторът Николай Брюел разказва, че Гароне е искал да формулира “Кучкар” като “модерен уестърн”, а самият Гароне твърди: “Търсех място, което да е някак извън времето, ни тук, ни там, почти метафизично”...

В основата на филма е залегнал реалният случай на печално известния “кучкар от Маляно”: кучешки фризьор от Рим, който един ден преди 30 години, под въздействието на наркотици и отдавна потискано негодувание, убива и вилнее над трупа на тормозил го с години квартален апап. Един от най-смразяващите детайли около престъплението не е, че жертвата се превръща в палач, а че когато го арестуват, кучкарят не само не се оправдава, но и разказва цветисто безброй издевателства над тялото на насилника си, които всъщност не е извършил... През 2018-а излезе още един филм по същите събития – “Бясна ярост” на Серджо Стивалети, който първосигнално илюстрира най-мъчителното и физическото от цялата работа. “Кучкар”, за разлика от него, подхожда към буквалното насилие с мъдра пестеливост и го поставя там, където му е мястото – на заден фон спрямо главното: механизмите на злото. Както казва Гароне: “Филмът черпи вдъхновение не толкова от някогашната черна хроника, колкото от “Записки от подземието” на Достоевски, който смятам за първия текст на модерната литература”. И още: “Мисля, че това е моят най-нежен филм. Най-женственият.”

На награждаването си в Кан Марчело Фонте, човек от народа, каза нещо трогателно с автентична елегантност, рядко срещана по червените килими: “Когато бях малък у дома и дъждът трополеше по ламарините, затварях очи и си представях, че чувам ръкопляскания. Сега ги чувам наистина и това сте вие. И пак съм си у дома, киното е моето семейство и всяка песъчинка в Кан е от значение.” За щастие Гароне е ангажирал Фонте и за следващия си проект, “Пинокио” (2019), редом с Роберто Бенини (който през 2002 г. засне своя интерпретация на детския роман на Колоди и изигра главната роля в нея... и като съм започнала: Гийермо дел Торо също прави “Пинокио”, само че за Нетфликс и в стопмоушън анимация, но това е друга история, за която ще говорим чак през 2021-а).