Хлъзгава работа е да се борави с национални етикети при критика на каквото и да е, но постоянството и честотността, с която от Румъния бликат убийствени социални коментари, е трудно пренебрежима. Вече навсякъде се чуват историите на пионерите Кристиан Мунджиу, Кристи Пую и Корнелиу Порумбою (първият от които беше и председател на журито на тазгодишния Шанхайски филмов фестивал, така че в продължение на седмица "4 месеца, 3 седмици, 2 дни", "Отвъд хълмовете" и "Матура" се прожектираха из повечето шанхайски кина), но се надават още и още гласове, обстойни, компетентни и обхватни в критиката си, безкомпромисни, остри и уверени в правото си да посочват неправдата, интелигентни, иронични и увлекателни в разказването си. Такъв е и първият румънски кандидат за Златен бокал в двайсетгодишната история на Шанхайския филмов фестивал.
На 16 август 2010 г. контакт в интензивното отделение на букурещки родилен дом дава на късо и последвалият пожар изгаря или обгаря единайсетте новородени вътре. Отправна точка на разказването в "Състояние на неизправност" е обговаряне на това реално събитие, разказване на всички трагедии, които то предизвиква, привлича и отразява, и изобличаване на същественото около цялата система на неизправност, политическа, социална и човешка.
Документалната заявка е направена още с първата сцена, представляваща пресъздаден разпит на главния техник на болницата, който с обезоръжаваща наивност разкрива както собствената си откровено байганьовска некомпетентност, така и многобройните пробойни в управлението на болницата и здравеопазването въобще – липсата на щателност, отчетност и документация, недостигащи бюджети, унизително и опасно пестене. Тази сцена е заснета в типичен за филма дълъг непрекъснат кадър, съсредоточен върху лицето на само един от двама разговарящи. През тези няколко минути нито интервюиращият, нито камерата са склонни да оставят нещата просто така, питат до дупка и искат да извлекат всички нередности докрай. Това настойчиво фокусиране върху привидно незначителен персонаж с всяка секунда засилва неговата отговорност и роля – така уводът на филма отправя упорит коментар за това, как малкото е отражение на голямото, но и голямото е резултат от малкото.
Няколкото подобни интервюта се редуват с многолинеен, нехронологичен разказ, заснет с камера от ръка и изигран впечатляващо натурално. Всичко това поддържа атмосферата на истинност и не позволява отдръпване в успокоението на фикцията. Историята нито за миг не забравя, че това наистина се е случило – истински бебета са горели и истински майки са плакали. След прожекцията в Шанхайския филмов център един приятел отбеляза, че "Състояние на неизправност" е повече драматизация, отколкото филм. И въпреки че усещането за документална натуралност действително е надделяващо и поглъщащо, като пряко предаване, филмът постига много и в наративен план, така че е вълнуващ за гледане не само тематично, но и естетически. Разнообразният подход към разказа и живите персонажи му придават нестихваща динамика. Решението за нехронологичност е изпълнено интелигентно и освен че поддържа напрежение (Какво се е случило? Какво ще се случи?), добре играе със зрителските очаквания, като страни от типичните структурни тежнения и следва своя, а не стандартна логика на развитие; същото е и с построяването на героите, където няма бързане те да бъдат незабавно разпознати като "злодеи" или "герои", не се предоставя възможност на готовите предразсъдъци да лепнат на място, вместо това филмът остава верен на сложността и обхватността, както подобава на сериозно изследване.
Заради тази фина комбинация между тематична отговорност и естетическа издържаност режисьорът Каталин Сайзеску си тръгна от Шанхай с наградата за изключителни творчески постижения, връчена му за "смелостта да засегне деликатни съвременни драми и способността му да комбинира различни гледни точки към една и съща истина". И може би най-впечатляващото при драматизацията тук е тъкмо тази многолинейност, която е съдържателна във всичките си отклонения. Основното намерение на филма е да разкаже за пожара, но това, с което уплътнява, така че да се получи разказ, не е просто фикционална плънка, не е просто елементарната трагиромантична история на учениците Еми и Мелания, а още и още смислена критика към неизправностите в обществената система, които биват постепенно и непрекъснато разкривани – глупостите в закона за осиновяване, арогантността на заможните, безхаберието на бюрокрацията, господството на властимащите, безотговорността на отговорните (които "сега са на плаж"), нормативността на ксенофобията ("Аз не съм расист, просто не мога да трая цигани."), всичко това е естествено въвлечено в историята на пожара, като в някакъв момент се появява усещането, че това няма край. Че трагедията в тази страна, от която "всички си тръгват", е необозрима. Създавайки това усещане, разказът успява да излезе от собствените си тематични рамки и да отправи по-обширен коментар – че трагедията не е само в пожара и че виновни за него не могат да бъдат посочени, защото виновни са всички. И все пак накрая филмът, чието оригинално румънско заглавие е "Третият шанс", оставя вярата, че оправия може би има – когато Мелания застава на ръба на покрива, Еми се опитва да я убеди, че ще се справят, но тя не вярва и пита риторично: "Как? Как?". Отговорът, който Еми й дава, е прост и сложен: "Заедно".
