В историята на киното има стотици филми за мъже, които нанасят щета на другите – физическа, емоционална, финансова; еднократно или системно; с удоволствие или страх; сами или в компания; с разкаяние или без. Дали ще са мафиоти, серийни убийци, обезумяващи военни или шофьори на такси, учители, духовници, съседи, космонавти, няма значение – важното е, че за нито един от дори най-странните случаи, изнесени на големия екран, не се иска нарочно предисловие, което да оправдае избора на автора да придаде значимост, а често дори и епичност на този или онзи агресор. Изборът за вредящ мъж в центъра е обичайното, даже очевидното. „Не всички мъже, но все някой мъж“, както гласеше един плакат на неотдавнашни протести във Франция. И отново, и отново.

„Аз съм Невенка“ на Исиар Болаин – част от официалния конкурс на 72-ия сансебастиански фестивал – тръгва по друг път. Случаят е действителен, фактите около него – пределно познати в Испания. През 1999-а една младичка, току-що дипломирана икономистка от градчето Понферада е поканена да се включи в листите на консервативната Народна партия на местните избори, приема и на има-няма 25 годии се оказва общинска съветничка по финансовите въпроси. Групичка обръгнали функционери, свикнали да ползват държавните инструменти по свой вкус, издигат като свой плакат (и прикритие) екзотичното ѝ име Невенка Фернандес, симпатичното ѝ лице и устрема на отличничка, решена да се докаже. Сред тях е и самият кмет, 49-годишният мошеник и коцкар Исмаел Алварес, който скоро започва и да ухажва Невенка. Тя първо го отбягва, после за някакво време отстъпва, но скоро схваща, че не желае това, и слага точка. Или поне така си мисли.

През цялата 2000 г. Алварес я подлага на унижения и натиск, а Невенка вехне. До един момент, в който, депресирана и крайно изнемощяла физически, свиква пресконференция, за да разкаже какво се върши на работното ѝ място. Датата е 26 март 2001 г. и за първи път в Испания жена оповестява, че я тормозят, и завежда дело срещу мъчителя си. Пресата гледа на Невенка като източник за чудати вести; прокурорът недоумява защо не си е тръгнала „...при положение че не сте касиерка в супера, та като ви пляскат по задника, да се налага да търпите, защото от това зависи ще ядат ли децата ви...“; съгражданите ѝ са откровено недоброжелателни: какъв тормоз, като е имала връзка с шефа си? Защо приказва точно сега? Как си позволява да петни любимия кмет, уредил толкова хора? В крайна сметка делото е приключено в нейна полза, обаче победата е символична. Алварес плаща глоба и обезщетение, но по-късно се връща в политиката. А на Невенка ѝ се налага да напусне страната и никога повече да не се върне (живее първо в Англия, после в Ирландия).

Както каза Леос Каракс (който се отби в Сан Себастиан да представи щурата си 40-минутна творческа автобиография „Това не съм аз“): „На мъжете във филмите всичко им е простено“. Само дето по-горното не е филм – а една, за времето си, а и не само – твърде типична реалност. Помните ли Моника Люински? Случаят беше малко преди този на Невенка, по съвсем същия тертип: не кмет-абсолвентка, а президент-стажантка. Пресата в Щатите отвя и съсипа жената, а овластеният коцкар някак съхрани и авторитета, и взетите вересии. (Горещо препоръчвам TED-беседата на Люински „Цената на срама“: „[Заради интернет] аз бях първият човек, който изгуби личната си репутация в глобален мащаб почти мигновено... Когато това ми се случи, още нямаше име за него.“. Важно е да се замислим какво причиняваме с мненията си на съвършено непознати хора по съвсем истински и необратим начин.)

„Това е историята на една разумна жена, която, когато осъзна, че всичко, което са ѝ наприказвали, е лъжа, отиде в съда, оплака се и обърна всичко с краката нагоре“ – така започва книгата за Невенка Фернандес на обичания испански писател Хуан Хосе Миляс от 2004 г. – първи по-задълбочен и емпатичен опит да се разчепкат широките околности на станалото с младата жена. Вторият е едва от 2021-ва: документален минисериал на „Нетфликс“. Третият е филмът на Болаин. Тя, както винаги, се е подготвила изрядно и е разиграла известните вече събития стъпка по стъпка по възможно най-разбираемия начин. Лъчезарната Мирела Ориол в ролята на Невенка влита в първите кадри като весело птиче, а в последните е преждевременно състарена, мъчително сериозна. Урко Оласабал с дрезгавия си чар и менливите си настроения е превъзходен като провинциалното шефче Алварес (внимание, опасност от скомина! – „Виж какво ми правиш...“ явно е интернационална реплика на самеца с бедно въображение). Материалът е подбран така, че да не доскучава и да обхваща и сивите зони около черното и бялото на основния конфликт.

Проблемът на „Аз съм Невенка“ е, че е твърде предана възстановка. Както отбеляза по повода „Ел Мундо“: „фактите никога не говорят от само себе си – трябва да ги подредиш и да им придадеш намерение, за да могат най-сетне да добият смисъл“. Разбираемо е защо Болаин и компания са се пазили от показването на намерения – никога не е късно Невенка да бъде охулена отново, а с нея и всички жени, в чието лично пространство някой е вилнял поради дълбокото си убеждение, че това му се полага. И все пак малко повече нарочност в художественото, малко повече парадоксалност и фантазиен размах нямаше да навредят. Има една смразяваща сцена в хотел, в която персонажът на Урко Оласабал, разфокусиран на заден план, се примъква към гърба на ужасената героиня на Мирея Ориол, чиито очи гледат в зрителя като очите на антилопа, нападната от крокодил по „Дискавъри“. Една идея повече от този несъмнено тълкуващ – а не само регистриращ – поглед към нещата, навярно щеше да се отрази отлично на крайния резултат. И все пак крайният резултат си струва и сега: филм за жена, която пострадва от мъж, но вместо да изчезне в някакво метафорично или окончателно небитие, както се очаква, тя взема думата. Не „говорѝ с нея“ (помните ли сюжета на прочутия испански филм? историята за момичето в кома, изнасилвано от санитаря си?), а „тя гово̀ри“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”.