„Възкресение“ е забележителен филм, виртуозно честващ историята на седмото изкуство в рамките на шест меланхолични разказа, посветени на петте сетива и на печалната съдба на киното в дигиталната епоха. Това е третият пълнометражен проект на Би Ган, който през 2018 г. си спечелва славата на вълнуващ, млад режисьор със силна визия и отличителен почерк, когато „Дългият път на деня към нощта“ дебютира на фестивала в Кан, в секцията „Особен поглед“. Макар че продукцията си тръгва от състезанието без награда (според мнозина – несправедливо), амбициозният неоноар се превръща в синефилски хит. За това допринасят най-вече сугестивната образност и забележителните формални качества на филма, сред които изпъква неповторимият едночасов кадър, съставящ втората му половина, когато случващото се на екрана хипнотизиращо преминава от „второто в третото измерение“ (от 2D в 3D). От друга страна, „Дългият път…“ се запомня и с финия начин, по който Би влиза в концептуален диалог със „Сталкер“ на Тарковски и „Световъртеж“ на Хичкок, като разгръща лайтмотивите, пронизващи филмографиите на двамата знакови режисьори, за да изследва сложното отношение между фигурите на времето и желанието в ониричното царство на киното.

В този смисъл, доколкото и предишният му проект също е саморефлексивен опит върху възможностите, залозите и насладите на „големия екран“, „Възкресение“ само доразгръща и доуплътнява темите, които занимават Би открай време. Но докато „Дългият път…“ ни предлага незабравима любовна история, екстатично надхвърляща границите на времето и пространството, новият филм на режисьора ни потапя в откровено дистопичен свят, лишен от обич и надежда. Действието се развива в далечното бъдеще, години след като хората са открили тайната на вечния живот. За да пребъде във вечността, човек трябва само да се откаже от способността си да мечтае, копнее и жадува за онова, което отсъства тук-и-сега. Въпреки че почти всички са приели тази своеобразна „сделка с дявола“, жертвайки човешката си същност на олтара на новите технологии, все още се срещат и непокорни дисиденти, избрали смъртта пред това да обърнат гръб на непостижимите си блянове. Това са т.нар. „фантазьори“, които хората на власт, „големите Други“, третират като подривни елементи, рушащи бездушния мир, покорил Земята. 

Сюрреалният сюжет на „Възкресение“ се върти около един от тези разбунтували се „мечтатели“. В първата част на филма, посветена на зрението и на ранната история на киното, Би ни представя героя си като зловещо чудовище, обитаващо китайска пушилня за опиум. Изобразен като хибрид между Квазимодо и Носферату, фантазьорът броди самотно из мрачния свят на братя Люмиер, Жорж Мелиес и немския експресионизъм до момента, в който не среща своята femme fatale. Въпреки че мистериозната жена работи за големите Други, тя се смилява над декадентския звяр и зарежда с лента стария кинематограф, вграден в гръбнака му, за да му помогне да умре щастлив – предозирал и опиянен от образите, които смъртта прожектира на екрана на съзнанието му. 

В резултат фантазьорът „сънува“ още четири кратки филма, хронологично проследяващи техническото и естетическото развитие на киното през 20. в., докато на заден план се разгръща сложната история на модерен Китай. Тези ювелирно изработени сегменти, всеки ефектно заснет в различен стил, не са пряко свързани помежду си освен посредством героя на Би. Фантазьорът обаче е лишен от стабилна идентичност, около която разнородните истории могат да се навържат в обединяващ наратив. С всяка смяна на мизансцена той влиза в нова роля, потапяйки се напълно в илюзорните светове, които кинематографът изгражда от светлина и минало. Затова разказите в самобитния „омнибус“ на режисьора са на практика обвързани само на тематично равнище. Освен че илюстрират как филмите „впрягат“ и завладяват сетивата ни, всеки един от тях демонстрира и трагичната неспособност на желанието да достигне своя ефимерен обект (не само когато става дума за любов, но и за пари, знание и дори прошка). Би изглежда убеден, че именно киното е изкуството, което най-добре улавя неустоимата игра на отсъствие и присъствие, разкриваща вечно отместващия се хоризонт на нашите фантазии, копнежи и цели. 

След последния сън на фантазьора – безнадеждна любовна история в духа на Уонг Карвай, заснета в изумително прецизния, one-shot стил на „Дългият път…“ – лентата свършва, новото хилядолетие настъпва и „героят с хиляда лица“ умира в ръцете на фаталната жена. Изпълнила мисията си, тя изхвърля тялото му в огромна машина за биологични отпадъци, наподобяваща „сървърна ферма“ или нещо взето от дистопичния свят на „Матрицата“ (1999). Но въпреки цялата ѝ „безсмъртна студенина“ филмът намеква, че мистериозната представителка на големите Други може би е успяла да се влюби в своята жертва и съответно да разбере защо фантазьори винаги ще има, дори след „края на историята“. Това поне е оптимистичният залог на Би, който иначе смята, че киното, подобно на героя му, е обречено да умре в епохата на интернета, стрийминг платформите и малките екрани. Надеждата е, че дори това да се случи, рано или късно хората ще осъзнаят какво са изгубили, а именно – способността си да сънуват и копнеят заедно, обгърнати в кадифения мрак на киносалона. Тогава седмото изкуство ще „възкръсне“ (вероятно за пореден път) отвъд живота и смъртта – там, където фантазията докосва вечността.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.