След като умира трагично от СПИН през 1987 г., американският фотограф Питър Хужар постепенно се утвърждава като една от най-емблематичните контракултурни фигури в историята на артсцената на Долен Манхатън. Легендарният район на Ню Йорк е тясно свързан с имената на безброй знакови художници, режисьори и писатели като Анди Уорхол, Йонас Мекас и Алън Гинсбърг. Хужар се нарежда сред тях през 70-те, когато се налага в артсредите със своите черно-бели портрети и деликатния си, непринудено (хомо)еротичен стил. Най-въздействащите му фотографии (творби като „Кенди Дарлинг на смъртния си одър“ или „Оргазмичен мъж“) изследват връзката между секса, смъртта и изкуството, откривайки в сюблимния миг, в който животът се трансформира в „светлопис“, възможност за контакт с другия в най-екстремната точка на неговата вечно изплъзваща се същност. С други думи, Хужар е майстор на това да извлича от насъщното – от крехката преходност на лицето и тялото – контурите на духа. Заради това и образите му са като че ли пропити с меланхоличен копнеж и тиха надежда, че някъде там, на хоризонта на (не)видимото, настоящето и вечността (поне от време на време) се сливат. 

Именно с подобна метафизична тъга, неустоима нежност и сляпа вяра в достойнството на мига е изпълнен и новият проект на Айра Сакс – „Денят на Питър Хужар“, който е част от т.нар. секция „Хоризонти“ на тазгодишния кинофестивал в Карлови Вари. Филмът е построен около един от литературните експерименти на писателката Линда Розенкранц, която през 1974 г. решава да състави книга с интервюта, посветени на това как изглежда ежедневието на хората, занимаващи се с изкуство. Идеята така и не се реализира, но през 2019 г. е открита транскрипция на разговора, който авторката записва с Питър Хужар за проекта. В него Розенкранц моли своя близък приятел подробно да опише какво е правил от сутринта до вечерта в деня преди интервюто с нея. Резултатът е, меко казано, удивителен, и то не само защото ежедневието на Хужар е пълно с ярки личности (като Сюзан Зонтаг, Уилям Бъроуз, Винс Алети и др.), за които той споделя любопитни наблюдения и клюки. Не, най-впечатляващото в целия разказ на фотографа е самият начин, по който той описва деня си – дребните детайли, лиричните отклонения, риторичните въпроси, емоционалните внушения, крайната изчерпателност и т.н. 

Както Розенкранц (Ребека Хол) отбелязва по средата на разговора, преразказвайки старателно деня си, Хужар съчинява цял роман, който не е съвсем ясно дали документира живота му, или е по-скоро (авто)фикционален опит за бягство от баналността на ежедневието. На практика не можем да сме сигурни (в това е и чарът на филма), но в диалога между фотографа и писателката изскачат немалко намеци, че той вероятно си доизмисля (или поне умело преувеличава значението на) някои маловажни подробности, за да удължи хипнотичния си разказ като някаква нюйорска Шехерезада, изгубена в собствените си урбанистични приказки. Сякаш смисълът на цялото упражнение за Хужар (неустоимо изигран от Бен Уишоу) е майсторски да демонстрира колко комплексен, богат и интензивен е животът, когато спрем за момент да рефлектираме над него. Тогава разбираме, че и един случаен ден би могъл да се разгърне в безкрая, ако се вгледаме внимателно в него и се опитаме да го облечем в думи, за да го споделим с другия.

Разбира се, в подобно откровение, освен радост, има и скръб. В крайна сметка, ако животът е наистина необятен дар, който може да бъде непрестанно съзерцаван и споделян, то това не задълбочава ли трагедията на неговата преходност? Не е ли непоносима мисълта, че разказът рано или късно трябва да приключи? Това е и най-печалният аспект на „Денят на Питър Хужар“ – че филмът има край, въпреки че изглежда така, сякаш би могъл да продължи завинаги. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.