КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ПЛАСТМАСОВА СЕМИОТИКА


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2022: ПЛАСТМАСОВА СЕМИОТИКА

„Не знам“. Така озаглави неотдавна 6-минутното резюме на „скромната си кариера в киното“ Раду Жуде и заяви: „Може да се каже, че ме интересуват нещата отвъд видимото, но това звучи претенциозно“. В последните години Жуде закономерно се превърна в един от най-сигурните избори на фестивалите – който го програмира, гарантира на зрителите и на журитата храна за размисъл и повод за благотворно сепване. Качества, които лесно се откриват и в 20-минутната „Пластмасова семиотика“, селектирана в раздела за експериментално кино Imagina на карловиварския фестивал (1–9 юли 2022) след премиера на миналогодишната венецианска „Мостра“.

 

Пластмасата е един от най-презрените материали и най-неестественият: от нея можеш да направиш и кофа, и накит (отбелязва Барт в своите „Митологии“), и играчка, и история на света (показва Жуде, чието произведение спокойно може да се вмъкне сред Бартовите есета, без да им отстъпва по прозорливост). В „Пластмасова семиотика“ са събрани огромен брой детски играчки (от различни периоди, култури и материали – порцеланови, метални, парцалени, но повечето пластмасови), с които – без друг коментар освен начина, по който са аранжирани – човечеството е представено в четири глави: „Детство и юношество“, „Младост“, „Зрелост“, „Старост“. Диалог няма, фонът са ярки едноцветни пана, действието е осигурено от стоп моушън анимацията, драматичното осветление и смяната на плановете. Съдържанието разчита колкото на видимата си част, толкова и на невидимата в главите на зрителите – нещата, които всички знаем.

 

Преди години по повод смъртта на баща си една приятелка в Германия беше купила на своето дете кутия с възпитателни играчки, изобразяващи елементите на погребение. В огромната си част обаче пособията за поощряване на детското развитие много се пазят от навлизане в определени зони от опита. Играчките са втърдени клишета – светът, обяснен за най-малките, но откъм по-скоро приемливата му, приветлива част, каквато си я представят възрастните в съответните времена и места. В този смисъл те носят не само специфичен мироглед, но и автоцензура. Която Раду Жуде, естествено, премахва.

Бебета, кученца, маймунки, патенца, мечета, динозаври, балеринки, войничета и спортисти на пружина и без, скъпи и евтини, плачещи и произнасящи „мама“; куклени къщурки и помещения с миниатюрна посуда или мебелировка и тъй нататък – цялото очарователно множество от детските стаи е вкарано във взаимоотношения от всякакъв характер. Редом с милите картинки от семейни празници, сезонни радости и миролюбиви занимания получаваме и умалено копие на черна дъска, на която с тебешир е нарисуван мъжки член, знакови кадри от „Броненосецът Потьомкин“, „Психо“ и „Годзила“ или сцената с мъничкия огромен човек срещу танковете от площад „Тиенанмън“. Плюс изнасилване, колонизация, война, смърт. И нищо от това влакче на ужасите не е хипербола или метафора, всичко е цитат от реалността, която спешно изисква по-добро осъзнаване (понеже алтернативата на остро нужното „колективно действие“, както каза днес генералният секретар на ООН по повод климатичната катастрофа – също засегната в „Пластмасова семиотика“ впрочем, – е „колективното самоубийство“).

 

Освен че е хубав кос поглед към така наречената ни цивилизация, филмът на Жуде би бил и съвършената отправна точка на едно университетско упражнение по история или литература, културология и – очевидно – семиотика. Идеален е и за разговор за киното: „Играчките са изследвани с инструментите на нашата професия (камера и монтаж), а пълното значение на филма може да се разкрие изключително при прожекция на широк екран, където дребните фигурки драматично променят размерите си“.

 

Жуде е един от редките автори, които с удоволствие се връщат отново и отново към кратката форма, без да я загърбят в мига, в който се видят с възможност за пълнометражна изява. За това вероятно допринасят не само характерът и разбиранията му, но и шансът късометражките му да бъдат гледани не само по фестивали, а и по телевизията, и по кината. В момента например в румънските салони върви „Киноалманах: шест кратки филма“ – „сборник“, в който са включени и „Пластмасова семиотика“, и последната 20-минутна творба на Жуде, „Потьомкинци“ (в чест на метежниците от броненосеца, получили политическо убежище в Румъния), представен за първи път на Петнайсетдневката на режисьорите в Кан 2022.