„Клондайк“ на Марина Ер Горбач започва с шепот, завършва с крясък и разказва за двама души, които се обичат на края на света. Действието – трескаво бягащо напред, с периодични съзерцателни спирания – се развива около неголямо стопанство в украинско село, където Ирка и Толик най-сетне са се намерили, чакат бебе и си правят планове. Командва невъзмутимата Ирка, а Толик – по-голям, по-неумел в думите и решенията, някогашен „детдомовец“ – я обожава и всячески се старае да ѝ угоди. Лятото изглежда вечно. Само дето околностите постепенно полудяват: първо някакви странни мъже вършат странни работи в периферията на вниманието на двамата герои. После случаен снаряд отнася една от стените на къщата им. Малко след това друг сваля пътнически самолет и осейва земята с отломките от триста съсипани живота. Толик, със сетивата си на бит човек, първи долавя размера на заплахата и започва да тегли навън. Ирка обаче е непоклатима: ставащото е дърлене на глупаци и ако човек си гледа работата и не се меси, няма как да се окаже въвлечен. Някъде между нейната убеденост в пазенето на спокойствие, нарастващия ужас на Толик и осведомеността на зрителя за безумния мащаб на последвалите събития се ражда благодатно драматично напрежение, което изпълва филма. Различната степен на осъзнаване на реалността и съответно различното отношение на героите към нея (неверие, ярост, страх и прочее) създават свое успоредно наситено действие.
„Защо хората остават в конфликтните зони? Защо там въобще има война? Защо стрелят по домовете им?“, такива въпроси си задава авторката, когато сяда да пише сценария, а главните си герои замисля като пъстрите зверове от въображението на художничката наивистка Мария Примаченко (за нея светът чу през февруари тази година, когато – дни след нахлуването си в Украйна – руската армия изгори музея ѝ в Иванкив). „За целта търсех изпълнители с определени животински черти и инстинкти, психологически гъвкави.“ И действително, макар и да не са ексцентрично ярки като у Примаченко, Оксана Черкашина и Серхий Шадрин (първа главна роля за този неистов самоук актьор) имат магнетично физическо присъствие на екрана. А между тях през цялото време се усеща една обтегната нишка, която ги дърпа един към друг – дори когато се сърдят, не са съгласни или мълчат, те са видимо сдвоени, видимо заедно, видимо влияни от партньора си.
„Все едно и също: ние строим, те рушат...“ Изтърбушването на къщата навява зловещи асоциации, когато главната героиня е бременна жена – нали всеки дом е тяло, което съдържа други тела. Един от виновниците за щетата е стар приятел на Толик, пишман сепаратист, безхаберно забъркан с компанията и оръжията на руски наемници. Братът на Ирка е симетричен второстепенен герой – той пък е остро срещу руската намеса и е избягал в Киев, откъдето се връща, за да се опита да измъкне сестра си. Всъщност всички се опитват да я измъкнат, дори сепаратистите, тя обаче отказва. Защото: как и кога решаваш, че е подходящо да се самоизкорениш и да се впуснеш към пълната неизвестност? Добре е, че и в края на филма въпросите на авторката от началото му продължават да вкарват в размисъл.
Приятелят на Толик и братът на Ирка са по-схематични, но все пак интересни образи, за разлика от тайфата чеченци, включени за малко и оставени някак недоработени, изцяло подчинени на руското клише за кавказеца като намусен дивак... Най-неубедителни обаче са родителите, които идват от Холандия да посетят мястото на самолетната катастрофа, в която е загинала дъщеря им. Появяването им стои като кръпка – и актьорите, и персонажите, и репликите им са под нивото на останалото и ако епизодът се изреже, липсата му никак няма да проличи. Още нещо, което по-скоро обърква, е заглавието, намекващо за златната треска от края на ХIХ век и агресията към коренното население от страна на алчните чужденци, стекли се в Клондайк. Тази препратка обаче замъглява един от най-впечатляващите факти от руската инвазия в Украйна: тук, за разлика от Клондайк, завоевателите идват от една далеч по-неуредена и бедна система, и то под строй, тласкани от волята на диктатор.
„Струва ми се, че украинското авторско кино, което през последните години говори за войната, търси начини, методи и специфичен филмов език, за да заинтригува международната публика с нашата болка. Хората в другите страни не са особено загрижени за политическата ситуация у нас и не им се занимава да разберат кой е виновен за войната на Русия с Украйна. Ето защо авторското кино се старае да впечатли, да шокира, да предложи неочакван поглед“, казва Горбач в едно интервю от 2021-ва. След като стана печално ясно какво има предвид, да припомним някои от най-важните опити да бъдем запознати с руската агресия, започнала през 2014 г. в Източна Украйна: „Роднини“ на Витали Мански (Карлови Вари 2016), „Училище номер 3“ на Георг Жено и Елизавета Смит (гран при в раздела Generation 14plus на Берлинале 2017), „Невидимият батальон“ на Светлана Лешчинска, Алина Горлова и Ирина Цилик, „Донбас“ на Сергей Лозница (награда за режисура в раздела „Особен поглед“ в Кан 2018), „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик (награда за документална режисура от „Сънданс“ 2020), „Лоши пътища“ на Наталия Ворожбит (премиера в „Международната седмица на критиците“ във Венеция 2020), двете венециански участия на Валентин Васянович „Атлантида“ (най-добър филм в раздела „Хоризонти“ 2019) и „Отражение“ (2021). В програмата на Карлови Вари тази година е и трагичният „Мариупол 2“, последното дело на литовския антрополог и документалист Мантас Кведаравичюс (1976–2022), убит от руснаците на мястото на снимките. Много са ни разказвали, малко сме внимавали.
„Клондайк“ – ангажираща сърцето, ума и очите творба – пое по фестивалния си път с награда за режисура от „Сънданс“ през януари и продължи с европейска премиера на Берлиналето през февруари и „Златно лале“ за най-добър турски филм през април (бидейки копродукция с Турция, където Горбач живее). В Карлови Вари беше прожектиран в подборката „Хоризонти“.
