В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на фестивала в Карлови Вари разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня
В една от най-щастливите страни, прочута с планинските си върхове, банките и многобройните самоубийства, един мъж гледа света през шпионката. Или – то е същото – през визьора на старомодна видеокамера с касетки. През деня записва какво правят хората и това му е работата; вечер гледа записите и това му е хобито. Алоис е частен детектив и живее отстрани на живота, в окопите на личността си – както заради естеството на своята професия (“избягвай огледала, сенки, ехо”), така и заради характера си. Той е онзи “син” от бащината фирма “Адорн и син”, който след смъртта на бащата трябва неистово да се бори, за да мине от “ние” на “аз” и от седалката на спътника върху тази на шофьора. И никак не изглежда сигурно, че може да успее.
Всичко у този главен герой е второстепенно, косвено и целият екип на продукцията успешно се е стиковал в изобразяването му като потенциален човек: сценаристът и режисьор Тобиас Ньоле (1976), виртуозният австрийски актьор в главната роля Георг Фридрих (и чудесната му партньорка Тилда фон Овербек), операторът Симон Ги Феслер, костюмографите, авторите на музиката. Филмът е портрет на интелигентния самотник с живо, но неизползвано въображение, и възможна, но също толкова неизползвана по-щастлива реалност (и то не чудак, поет или психопат, както е обикновено, когато се говори за единаци). Щрихите, с които е нахвърлян, можеха да са просто сбор от смешни или тъжни клишета за ергени, обаче са подбрани и комбинирани с емпатия и пестеливост, които ги пречистват: невиждалата слънце кожа; безлично спретнатите дрехи; паническото шмугване у дома; стерилно елегантната покъщнина (ако някой някога се заеме с изследване на геометричния десен на килими, тапети и пердета в киното, ще е благодарен за материала, който предоставя този филм); близките планове с лицето в хаоса на гняв, страх или копнеж, редувани със смазващи погледи отдалеч или отгоре към цялата фигура, изгубена в пейзажа; разговорите и музиката като постоянен шум оттатък стената – винаги вън, винаги чужди. Изваждането на детектива от стереотипа на коравия мъжага, който знае и издържа повече от всички, и постоянното му захвърляне в изолирани, безизходни “аквариуми” (празен градски автобус с изпотени стъкла, телефонна кабина с изпотени стъкла, собствената му кола или къща с изпотени стъкла) добавя към оригиналността и щедростта на “Алоис”: история, много богата на нишки, епизодични персонажи, рефрени и дори реквизит (в който органично влизат неща като урна, диско топка, игуана)...
Първият пълнометражен филм на Ньоле е включен в раздела “Различен поглед” на тазгодишния Карлови Вари, където идва с хубави награди от фестивалите в Берлин (ФИПРЕССИ) и Лас Палмас (на публиката). “Безкрайно ме очароват хората – казва авторът, – които живеят в паралелни вселени, хората, които са все още непокътнати и ръбати и не се опитват да бъдат като никой друг...”. Свободната ми асоциация го свързва с повечето неща на Мишел Гондри (заради упойващата атмосфера, безстрашната лиричност, лекото преливане между явето и съня и спасителната любовна нишка), с “Шум” на австралиеца Матю Савил (заради умната, сложна, но стройна структура и великолепната употреба на звука за изграждане не само на обстановка, но и на образ), както и с “Последиците от любовта” на Сорентино (заради хитрата употреба на Швейцария като вълшебно немясто)