От трите японски филма в официалната селекция на фестивала тази година „Внезапно“ на Рюсуке Хамагучи е несъмнено най-забележителният. Само „Самураят и затворникът“ на Киоши Куросава, който по необясними причини не е включен в надпреварата за Златната палма, се доближава до него по дълбочина, размах и форма. В това има известна логика, доколкото двамата режисьори са близки. Куросава е бил дипломен ръководител на Хамагучи, когато същият завършва филмово изкуство в Токийския университет с обраната мелодрама „Страст“ (2008). Още повече двамата са работили заедно по проекти като „Жената на шпионина“ (2020), единствената друга историческа драма на Куросава освен „Самураят и затворникът“.

Същевременно, ако заскобим хорър елементите в „Злото не съществува“ (2023), Хамагучи отдавна се е отдалечил от естетиката на своя ментор, превръщайки се с времето в един от най-оригиналните и амбициозни режисьори на авторско кино в родината си. Става дума за дълъг процес, започнал с появата на петчасовия феминистки епос „Happy Hour“ (2015), където режисьорът търпеливо изследва (почти като класик от литературата на 19. век) социалните роли и вътрешните светове на четири обикновени жени, близки приятелки, живеещи в крайбрежния град Кобе. Разбира се, развитието на крайно прозаичния му стил, разчитащ предимно на диалози и „мета“ похвати, тип пиеса в писата, достига връхна точка в „Карай колата ми“, който спечели наградата за сценарий на фестивала в Кан през 2021 г., а и малко по-късно – Оскар за най-добър международен филм. Трябва да се признае, че поне от естетическа гледна точка „Внезапно“ не отива отвъд този творчески пик в кариерата на режисьора. Дори не би било преувеличение да се твърди, че предишният му проект, споменатият по-горе „Злото не съществува“, е много по-вълнуващ в това отношение, доколкото в него Хамагучи се опитва да се отдалечи от клишетата на собствения си (вече доказано печеливш) подход.

„Внезапно“ не просто няма амбиции да е новаторски, но и целенасочено възпроизвежда ключови елементи от сюжета и структурата на „Карай колата ми“. Така например едната от главните героини, Мари Морисаки (Тао Окамото), отново е театрален режисьор, чиято експериментална пиеса бива поставена два пъти във филма, превръщайки се в концептуална рамка на действието. Този похват не само ни позволява да си дадем сметка колко персонажите са се променили от началото до края на историята, но и ни показва как изкуството и истинският живот се преплитат в киното до степен, в която става трудно да ги разграничим. Налице са и разточителните диалози на Хамагучи, като този път те са решени по-скоро в стила на „Преди“ – знаковата трилогия на Ричард Линклейтър. Иначе казано, има почти едночасова „сцена“, в която Мари и другата главна героиня на филма, нейният френски „двойник“ Мари-Лу (Виржини Ефира), скитат по улиците на Париж, разговаряйки си за всичко – от антропология и политикономия до философия на грижата и страха от смъртта. Това, разбира се, може да е изключително досадно за публиката, но в случая работи, поне доколкото разговорите между двете жени са любопитни и актуални – засягащи с простота и прозорливост теми, наболели в т.нар. епоха на късния капитализъм, която Хамагучи безпардонно критикува с помощта на Карл Маркс и Марсел Мос.

Макар и диалогът да запазва очарователната си органичност и яснота през цялото време, на моменти той все пак става една идея по-теоретичен. Това се дължи до голяма степен на факта, че филмът е своеобразна адаптация на „Когато животът внезапно се преобърне“ – книга с писма между философката Маякико Мияно, която умира от рак на гърдата през 2019 г., и антроположката Махо Исоно. Но като изключим един болезнено дидактичен момент, в който Мари изважда бяла дъска, за да ни обясни с диаграми как интересите на капитала унищожават природата и хората, Хамагучи работи с диалога, без да му позволява да погълне цялото ни внимание. Зрителят може спокойно за момент да се разсее от безкрайните разговори, за да се наслади на това колко сърдечно камерата следва и рамкира телата на персонажите в пространството. Тъй като действието се развива най-вече в дома, където работи Мари-Лу, на преден план изпъкват разнообразните „кинетични профили“ на стареенето. Някои от обитателите на резиденцията са приковани към инвалидни колички, докато други се придвижват бавно и несигурно, често подпирани от някоя медицинска сестра или социален работник. Трети пък страдат от невродегенеративни заболявания като алцхаймер и паркинсон, които не по-малко от самата старост влияят на начина, по който човек обитава и обхожда пространството.

В основата на този фокус върху „движещото се тяло“ е Humanitude – действителна методология за медицинска грижа и невербална комуникация с възрастни и трудноподвижни хора. Базиран на емпатия и човешко отношение, сравнително семплият модел е разработен през 70-те години във Франция от Ив Жинест и Розет Мараскоти. Той е изграден около четири от най-базисните начина, по които се отнасяме към света и другия – погледа, гласа, допира и вертикалността. Първите три засягат грижещите се, от които се очаква да установят лични отношения с пациентите си, основани на очен контакт, мили думи и деликатни ласки. Вертикалността пък е нещо като „регулативен идеал“ – онова, към което всеки от „обгрижваните“ трябва да се стреми с помощта на екипа в старческия дом. С други думи, тази методика, в която Хамагучи, изглежда, дълбоко вярва, предполага, че хората запазват своята човещина само доколкото все още имат свободата да се изправят, да вървят и като цяло да се движат. Излиза, че да си жив, е да си „в крачка“. Да се променяш непрестанно, на път винаги за другаде.

Именно това се опитва да улови Хамагучи – постоянното трептене на живота. Вероятно и заради това филмите му са толкова дълги. Отнема време и търпение да уловиш фината моторика на битието. Същевременно „Внезапно“ не се интересува само от това как всичко „тече и се променя“. Както подсказва заглавието, филмът е изграден и около въпроса за онези моменти, в които изведнъж губим инерция, нещо прекъсва и светът ни се преобръща безвъзвратно. Хамагучи ни показва, че в такива ситуации се разкрива съдбата ни – онова, за което цял живот сме се готвили (както в една сцена отбелязва Мари-Лу). В подобни мигове човек може да се влюби, както се случва в „Преди изгрев“, или пък да завърже доживотно приятелство, както правят двете героини на „Внезапно“. В такива моменти обаче може да дойде и смъртта. Хамагучи отразява с еднаква дълбочина и двете страни на изневиделицата, без да оплаква излишно факта, че всеки може да бъде внезапно и спасен, и унищожен. Точно обратното – филмът показва, че съдбата и случайността, макар и в крайна сметка да са фатални, могат да бъдат посрещнати с достойнство и споделеност. Нужно е просто да имаме човешко отношение не само към другите, но и към нас самите. За щастие, на подобна радикална емпатия ни учат именно деликатните филми на Рюсуке Хамагучи.