Сред съвременните американски режисьори Уес Андерсън е вероятно авторът с най-разпознаваем почерк. В съзнанието на всеки, гледал повече от един негов филм, веднага изскачат ювелирно изработени сцени, съдържащи симетрични кадри, прави ъгли, резки панове, пастелни цветове, монотонна игра, сух хумор, ретро носталгия и т.н. Въпросните запазени марки на стила му са винаги хармонично съчетани и експертно поднесени по начин, който е точно толкова очарователен и незабравим, колкото и стерилен, механичен и на моменти дори отблъскващо педантичен. Проблемът не е, че подходът му сам по себе си нагарча с маниакалната си прецизност, а че след 12 пълнометражни филма, решени в един и същ десен, значението и оригиналността на отделните му проекти се губят и заглавията в творчеството му започват да се сливат. 

Същевременно не може да се отрече, че продукциите му имат уникални истории с крайно специфични постановки, като всяка препраща към един или друг хипстърско-ерудитски обект на интерес като океанографските документалки на Жак-Ив Кусто (в случая на „Морски живот със Стив Зису“) или литературните творби на Стефан Цвайг (в този на „Грандхотел Будапеща“). Това обаче не отнема от усещането, че в дълбочина филмите на Андерсън са потискащо еднообразни упражнения по стил, изцяло подчинени на неговия внимателно куриран бранд. Въпросът е защо? Тук стигаме до основния „недостатък“ на Андерсън (особено през последните години), а именно – липсата на желание или способност да разкаже „сериозна“ история, която не се плъзга безгрижно по повърхността на идеите и чувствата, експонирани в нея с театрална самоирония. Сценариите на режисьора са често пъти толкова постмодерно изпразнени от „автентична емоция“ и собствено съдържание, че зрителят трудно би могъл да се инвестира в сюжета или персонажите, ако не е готов да преглътне преекспонираната им изкуственост. 

Разбира се, най-добрите филми на Андерсън успяват да „изстискат вода от камъка“ и да ни накарат да съчувстваме на героите му въпреки стилизираната им интровертност. Такива са например „Кланът Тененбаум“, „В царството на пълнолунието“ и вече споменатият „Грандхотел Будапеща“. Въпросните продукции умело демонстрират, че самата изкуственост, преднамереност и вторичност на дадена кинотворба може понякога да ангажира зрителя повече от някой привидно неподправен разказ, претендиращ за автентичност и непринуденост. За жалост, новият филм на Андерсън „Финикийската схема“ е далеч от подобни постижения. Въпреки че режисьорът очевидно се стреми да ни представи затрогващ наратив, хумористично изследващ връзката баща-дъщеря, проектът е толкова изтъркан и предвидим, че трудно може човек да се впечатли или трогне. 

За капак, постмодерните препратки и „намигвания“ на Андерсън са по-безразборни и безцелни от всякога. Филмът отпраща към всичко от „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс и „Мистър Аркадин“ (1955) на Орсън Уелс, изобретяването на отровния газ Циклон Б и опит на Елизабет Фьорстер-Ницше да създаде утопична, протонацистка колония в Парагвай. В това не би имало нищо лошо, ако безбройните референции допринасяха за плътността и убедителността на разказа (или ако поне влизаха в смислен диалог една с друга). Какво обаче прибавя към филма това, че главният герой се казва Жа Жа Корда – име, очевидно препращащо към унгарската актриса Жа Жа Габор и към нейния сънародник, режисьора Александър Корда? Какво ни казва въпросното творческо решение на Андерсън? По всяка вероятност нищо. В крайна сметка Жа Жа Корда (Бенисио дел Торо) е богат, безскрупулен и ексцентричен предприемач от порядъка на Хауърд Хюз или Калуст Гулбенкян. С други думи, персонажът няма нищо общо с киното – името му е такова просто защото е снобско, ерудитско и респектиращо всеки елемент във филма да има поне два семантични пласта, независимо дали те се стиковат добре помежду си, или не. Но това често пъти е проблемът с препратките – те само създават усещането за двойно дъно. Когато обаче стигнеш до адреса, на който режисьорът те е изпратил, осъзнаваш, че там няма нищо. 

Сюжетът на „Финикийската схема“ работи по същия начин – Корда, дъщеря му, новоподстриганата монахиня Лийзъл (Мия Трипълтън), и техният асистент, норвежкият ентомолог Бьорн (Майкъл Сера), обикалят света в търсене на пари, като на всяка спирка по пътя си влизат в контакт с някакъв абсолютно незначителен персонаж. Въпреки че са ярки и (да кажем, донякъде) симпатични, тези образи не прибавят нищо към историята, освен че дават повод на някои от „дежурните“ актьори на Андерсън да направят закачливо камео (така се появяват например Матю Алмарик, Уилям Дефо, Скарлет Йохансон и много други). Но тъй като това е целият сценарий – сбор от хумористични срещи с поредица от излишни персонажи, – „Финикийската схема“ се усеща като естетизиран асортимент от самоцелни миниатюри, които имат малко общо помежду си (ако не броим маниерниченето на автора им). Така, в крайна сметка Андерсън доказва, че не е достатъчно да имаш стил, ерудиция и звезден състав, за да направиш добър филм – нужно е и поне малко съдържание. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.