„Досие 137“ представлява стегнат, ангажиращ и формално издържан опит трезво да се разгледа чувствителната (поне на Запад) тема за полицейското насилие. В частност филмът се фокусира върху опасните и нехуманни техники за контрол на тълпи, на които залагат френските власти по време на масовите протести на „жълтите жилетки“ през 2018 г. По време и след размириците се появяват множество обвинения, че в редица случаи полицията е действала агресивно и безразсъдно спрямо протестиращите, ранявайки сериозно и безвъзвратно мнозина. Въпросът, който „Досие 137“ се старае да разплете, е какво се случва с жертвите на подобни инциденти, красноречиво оголващи произвола на закона и властта. Намират ли обикновените хора справедливост, когато виновникът за тяхното страдание се окаже „защитник на реда“? Или правото неизменно застава на страната на по-силния?

Режисьорът на филма Доминик Мол дава потискащи, но пък за сметка на това честни отговори на тези нелеки въпроси, поставящи под съмнение легитимността на всеки демократичен режим, в който върховенството на закона е последен гарант на гражданските свободи и либералните ценности. Французинът разкрива ограниченията и противоречията на „буржоазното право“ през образа на Стефани – разведена жена на средна възраст, работеща в Генералния инспекторат на Националната полиция. Същият е държавен орган, отговарящ за разследването на жалби, подадени срещу редовните органи на реда. С други думи, както се отбелязва във филма, Стефани работи за „полицията на полицията“. Това я превръща в своеобразен парий и сред обикновените хора, разпознаващи в нея поредното апатично ченге, и сред нейните колеги, които я мразят, защото я възприемат като предател, действащ активно срещу интересите и публичния имидж на техния синдикат. Но въпреки че Стефани непрекъснато се оказва между чука и наковалнята, изпълнена със съмнения за смисъла на социалната си роля, тя продължава не само съвестно да изпълнява професионалните си задължения, но и активно да се бори за истината. Когато обаче ѝ дават да разследва случай, зясягащ младеж от родния ѝ край, който бива трайно увреден след злополучен сблъсък с група сприхави полицаи, тя започва да губи вяра в ефикасността и безпристрастността на френската правна система.

В общи линии „Досие 137“ доразвива някои от темите, засегнати от Доминик Мол в предишния му проект „Нощта на 12-и“, който спечели Сезар за най-добър филм през 2023 г. В него режисьорът показва как драматичното разследване на неразкрито убийство (на млада жена) ни изправя пред обезкуражаващата истина, че понякога правният ред не е способен да задоволи високите изисквания на справедливостта. Злополучното следствие на Стефани ни доказва същото, като превръща историята на увредения младеж в събирателен разказ за всички онези жертви на полицейско насилие, чиито трагични съдби ще бъдат заметени под килима и затворени между кориците на стотиците досиета, генерирани от бюрократичната машина на властта. В това отношеие може би най-тягостното обстоятелство, което Мол хладнокръвно изобличава, е фактът, че въпросните „нещастни случаи“ не потъват в забвение заради недостиг на доказателства, а поради липса на воля от страна на отговорните органи. Разследването на Стефани на практика демонстрира, че почти всичко, което се случва по улиците на един космополитен град, бива заснето (и съответно засвидетелствано) от множество ъгли – било то от някой случаен минувач с телефон или от някоя улична камера (в Париж има около 30 хиляди такива). Оказва се обаче, че средствата за масово наблюдение не обслужват сигурността и интересите на обикновените граждани (както често се твърди), а единствено тези на полицаите, които, ако се доверим на Мол, рядко биват санкционирани дори когато има възмутителни клипове, недвусмислено документиращи техните престъпления.

Така в края на краищата, подобно на „Двама прокурори“, „Досие 137“ не оставя място за съмнение – справедливост няма (дори в страната на „свободата, равенството и братството“). Изглежда, сякаш властта винаги произвежда безнаказани прояви на насилие, независимо дали системата, която я канализира е тоталитарна, или (поне номинално) либерална. Разбира се, трябва да се внимава, като се правят такива заключения, но засега официалната селекция на фестивала продължава да бие в една и съща точка – в основата си човешките общества пренебрегват, увреждат и/или убиват своите членове. Задачата на киното явно е да засвидетелства страданието на жертвите и съответно – да съхрани спомена за него.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.