На Балканите, знаем, вместо на психолог се ходи на врачка. Като ни заболи нещо, вместо на лекар, се обаждаме на приятел, който пък вместо аналгин носи бира. А балканските легенди за Крали Марко мълвят, че героят израснал силен и непоклатим, защото бозал от майка си до 25-годишен. Наратив, утаил се дълбоко и трайно в закрилническите инстинкти на местните майки орлици, които, оправдавайки се със социално-икономическите неразбории, обгрижват потомството до сетния си дъх. Или поне докато сe намери половинка, която да го дундурка на свой ред. Тези характерни особености на териториалните бит и епос се оглеждат в трагикомичната предистория на една кървава мъжка дефлорация. Именно тя е мотивационният импулс, който движи действието във впечатляващо проникновения пълнометражен дебют на 32-годишния сръбския режисьор Марко Джорджевич „Моят сутрешен смях“, участвал в конкурса на фестивала goEast и незнайно защо, останал пренебрегнат от журито.

Деян наближава христовата възраст, все още живее с родителите си и е болезнено чувствителен. Разбираме го още в първия епизод, когато изпада в инфантилна истерия от непоносимост към баща си пияница, а майка му дотърчава от работа, за да го успокои. Следва комично-конфузно посещение при селски „три в едно“ нумеролог, астролог и гадател, който и без да е вещ в едиповите теории на Фройд, произнася точна диагноза: за Деян е крайно време да спи с жена. А това може да стане едва когато майка му, на свой ред, отмести поглед от него и си намери любовник, за да престане да го обгрижва и третира като малолетен. Шокирани от директното адресиране на сексуалните им неудачи и лъсналите истини, майка и син реагират със срам и отрицание, но вече е късно – духът от бутилката е изпуснат, а катарзисният ефект - задействан. И слава богу, ще се появи достатъчно търпелива колежка, която да се погрижи за възмъжаването на Деян.

В минималистичната интимна драма на една потисната мъжественост са се побрали куп съществени детайли от бита и душевността по нашите земи. Пасивно-агресивната майка с поведение и изражение на „смачкана от живота“ страдалка, всъщност се нагърбва с всичко по собствена инициатива може би защото това ѝ осигурява тарторска позиция. Бащата отсъства, макар и физически присъствен – освободен от отговорност, той е натирен да спи в пристройка към къщата на двора, за да не им се пречка с порока си. Виждаме го пиян и нефелен или пък съвсем безпомощен в болницата, издавайки нечленоразделни звуци в предсмъртна агония. Семейната конфигурация между слаб баща с детрониран авторитет, свръхконтролираща и протективна майка, емоционално задушено и сексуално осакатено потомство е архетипна, често срещана и подкопаваща твърденията за непоклатимия балкански патриархат. Филмът напипва в нюанси и характерната тукашна фамилиарност, която често се изразява в откровена безцеремонност – гадателят е агресивно настъпателен по деликатни въпроси (поради което и убийствено смешен); в училището, където работи Деян, колежка обсъжда нечие заболяване на всеослушание, майка му се меси в избора му на квартира и т.н. Тази си тънка психологическа проникновност „Моят сутрешен смях“ постига ненатрапчиво, по-скоро чрез интуитивни наблюдения, отколкото с целенасочено ровичкане в народопсихологията. Диалозите са непринудени, като родени от импровизация, и предизвикват спонтанен смях. Актьорите не просто играят, а живеят във филма: покойният вече, емблематичен за сръбското кино от последните 20 години, Небойша Глоговац е като излят в тази си запомняща се последна роля на троснат, но прозорлив гадател, а грубоватото хамелеонско лице на Ясна Джуричич еднакво убедително превъплъщава застаряваща развратница („Отведи ме на някое хубаво място“, 2019) и вечно свъсена жертвоготовна майка. За Филип Джурич, в ролята на Деян (също като режисьора, роден в Крагуевац, където е сниман филмът), пък е трудно да повярваме, че не играе самия себе си. Схлупените клаустрофобични интериори и дългите втренчени кадри са в синхрон с потиснатостта и колебанията на героя; образната съзерцателност отразява уклона му да наблюдава живота, вместо да му се наслаждава. Всичко това кулминира в изумително автентична финална любовна сцена – вулкан от страх, страст, свян и непохватност, – която на фона на повсеместното порнографизиране на сексуалността стои трогателно невинна.

0т 90-те на миналия век до сега сръбското кино се промени чувствително. Набра слава и култов статут с пародийни скечови черни комедии, като двете части на „Не сме ангели“ (1992, 2005) на Сърджан Драгоевич или „Светкавици“ (2001) и „Когато порасна, ще стана кенгуру“ (2004) на Радивое Андрич, а после започна да трупа международни фестивални успехи с филми като „Тилва Рош“ (2011) и „Клип“ (2013) заради социалния им реализъм, вторачен с аматьорска камера, тип „риалити“, в грубата действителност. В този контекст „Моят сутрешен смях“, фаворит на сръбската критика за 2019-а, инстинктивно наследява най-доброто от двете тенденции, като съчетава неподправен местен хумор със синема верите и надгражда по отношение на кинематографичния език. В режисьорската експликация Марко Джорджевич обяснява, че е искал да направи филм за своето поколение, пораснало в тежки времена, но под похлупак, защото родителите са положили всички усилия, за да го предпазят от бруталния свят навън. В този смисъл, ако „Тилва Рош“ и „Клип“ са за децата, оставени на самоотглеждане в поствоенния хаос, то „Моят сутрешен смях“ е за „задръстените“ им антиподи, опазени от профанизацията, но и от собствен житейски опит. 

В интервю Джорджевич споделя, че е заснел дебюта си с много малко пари. Първо, защото е предпочел да се съсредоточи върху сценария, отколкото да губи време с „всичките тези фондове“; и второ, защото работи интуитивно и импровизационно, а повечето финансиращи институции изискват разнищени докрай, рационализирани сценарни проекти. Отказал се е от бюджетен комфорт, за да съхрани игровия си порив и ето как се е получил този толкова искрен, непретенциозен, емоционален и същевременно дълбок филм. Запомнете името Марко Джорджевич – неконвенционален, самороден талант, чието бъдещо развитие е прелюбопитно и имаме всички основания да не го изпускаме от поглед.