Филмът „Възвишение“ е адаптирана версия на едноименния роман на Милен Русков.

Даже адаптирана малко повече, отколкото е било нужно, за да се подсигури осъвремененото звучене на историята за двама приятели, които търсят мястото си в смутни и объркани времена. Оставяйки се в ръцете на патетични или дори по-малко умни от тях водачи, те са въвлечени в събития, които ще ги променят из основи. Дотам, че когато дойде мигът за личния им осъзнат избор, ще постъпят коренно различно. Използвайки пласт от историята ни, който поназнайваме от филми, книги и учебници, „Възвишение“ проследява съдбата на малкия човек насред големите събития като един параболичен, параноичен, но и героизиран паралел на съдбите на най-изтъкнатите ни национални герои, както и на най-обруганите ни предатели.

Но личният, цветист диалект на автора на романа във филма е твърде редуциран. Донейде само до думата „револуциа“, „свободата ни от нас зависва” и до израза от все сърце „Ибах ва!“. Последното словосъчетание в романа обаче е използвано най-вече пряко към читателя, към когото е обърнато повествованието, а не по насока на поробителя, което е много съществено.

Когато Гичо, главен герой на романа, разказващ премеждията си от първо лице, се обръща към бъдещите си читатели, той изпада в порив на безпричинен, но малко пророчески гняв и се люти не на шега: „Но аз тук по същество ви предавам, за да разберете и вий за какво иде реч… Гледай прочия какви неща правя аз зарад вас, а кой ви знай какви сте и вий тъпанари! Макар че точно кой чете сие любородно съчинение, едва ли е чак такъв тъпанарин баш той. Не е ли тъй? Леле колко много тъпанари! И колко тъпи! Че и вредоносни! И сите от една страна вкарват, от друга изкарват…“ 

Май излиза, че който харесва любородни съчинения (и филми) има значително предимство пред всички останали и получава някаква снизходителна индулгенция. Но във филма, уви, зрителят е игнориран като директен получател на посланието. Той само трябва да наблюдава как се възвисява трепетно главният герой, вече с твърде обезличено и кастрирано слово. „Да са возвисяват, ний как сме са возвисили?!“, хортува Асенчо, подгласник на Гичо, но всъщност зрителят е изключен и на шега, и насериозно от събитията като пряк адресат.

Като компенсация, от романа във филма са пренесени предимно най-първосигналните хумор-имитиращи епизоди – покрай нечие стомашно разстройство или мерене на мъжкарски атрибути върху стара карта на България. А душевното разстройство на главните герои, пишман-крадци и пишман-революционери, е сведено до ругателство върху българщината. „Да си българин, това е болест!“, речовито твърди главният герой, когато се счупва колелото на каруцата му и неговите писмовни възвания (защото той решава, че може и да пише, освен да скита и краде) са завлечени от реката. Графомански разпален, Гичо охулва всичко, което го е карало да бленува и мечтае до момента, и това е един от най-автентично смешните епизоди във филма. Великото и низкото вървят ръка за ръка, смешното и трагичното са в някакъв парадоксален хоровод.

Но докато романът едновременно заговаря читателите и ги описва самите тях, поне през очите на героя си, филмът се подхлъзва в угаждането на аудиторията, надявайки се да не бъде неправилно разбран дори на първо ниво. Авторската свобода някак е погубена и подчинена, както често става в киното.

Най-вероятно сърцето на историята е жертвано, за да бъде по-последователна друга основна и важна линия, тази, която го прави съотносим с порядките и нравите на днешния ден. Тази линия е по-плътна, по-релефна, по-нихилистична и ценообразуваща. Сладкодумният иначе разказ за един обир (в Арабаконак), подялбата на жълтиците и превръщането на привидно народното дело в лично и безлично си звучи актуално, макар и някак умишлено притъпено в бутафория. Родолюбците и користолюбците са омешани, все става въпрос за пари и кой по колко да даде и вземе. В тъканта на филма е проследено, нищо че твърде опосредствено и като успоредна на линията с основните герои, падението на лидерите, водачите. Деликатно, но достатъчно ясно е показана призрачността на истинските между тях, и като финален акорд – лесната и неструваща нищо псевдоромантичност и оправданото тщестлавие като път към предателството на другите, които никога няма да станат лидери. Те или се подвеждат по акъла на фалшивите водачи, или намират в предателството изход от дилемата. А предателството, като всяко масово действие, е заразително. Особено отпочнато от главатари като Димитър Общи, който обявява, че всеки може да стане като него, стига да иска. Но в това е работата, че накрая никой не иска.

В романа си Милен Русков всъщност не търси и на йота нова гледна точка – просто заземява нещата до личното, „приватно“ извисяване на всеки индивид във времена на пълна неяснота и фалш. Като днешните. Общото дело отново трябва да стане лично, за да битува и след времената, ала пак няма да се случи точно това и точно така. Както масово ще харесаме филма и масово ще го хвалим, така после, след първата вълна на обожание, ще се групираме да го корим, и в двата случая с пълна загуба на хладнокръвие и обективност или желание за подразбиране на контекста.

А ако „Възвишение“ успява в нещо, то е да насочи погледите ни към междинния герой, далеч от бутафорния и истински лидер, но и на космическо разстояние от примитивността на предателя. Герой в процес на изкачване, на възвисяване и вътрешно преодоляване на имагинерната, необмислена докрай повеля на случващото се около него. Предполага се, че такива би трябвало да са повечето от нас. А именно те, полуинтелигентните и просветени герои, така сладкодумно и гръмовно ни поучават и от страниците на Милен Русков. Въпреки че нито грам повече не ни казват от това, което знаем и подозираме - и от екрана, където тече филмът като самопризнание, и от романа, който показва възвисяването като имитация на героизъм, превърнало се в истински героизъм не по вътрешна необходимост, а по-скоро поради външни условия.

Всичко това дотук не означава, че филмът не е дело на сценаристи, които се опитват да извезат по-скоро знаме, отколкото гоблен. А онези зрители, които виждат във „Възвишение“ само възстановката, роуд-муувито от трапеза на трапеза, поляна и стъгда, ще се възрадват поне на славното боричкане на актьорите с ролите и на парадоксалността в препратките към съвременния ни ден. С неговата си бутафория, подобна на историческата. Но балансът се е изгубил във филма тъкмо в името на съвременния подпласт и не бива да подценяваме този така спорен избор на авторите. Защото не е точно поет риск, а малко изглежда като подсигуряване.

Да, филмът не е отявлен митоборец, а по-скоро преобличащ се като Левски или героя Гичо, прави преговор на материала, интелигентно, но с прекалено много помощни средства и снопи от обща култура като патерици на смисъла и мисията. По-често влиза в принизяващи преговори със зрителя, показвайки като кукиш срамотни и пошловати неща. А би могло да се получи извисен нетържествен реквием, който да ни обедини не само за няколко седмици.

За това обаче сме си виновни ние самите – с отношението си към изкуството, и към киното в частност, в такава имунизирана все още за високи пориви среда. Талантливите хора, каквито са тук поне част от авторите и актьорите, трябва да се съобразяват с нас, „тъпанарите“ от цитата по-горе. Да ни се подиграват, но и да се равняват едновременно с това тъкмо с нас, станали самите те нихилисти и неверници вече до болка. В такава нетворческа, неблагодарна симбиоза губят всички - съчетаването на дълг с дължимо, на отдаденост със задължения, на мисия с масовост на послание към зрителска маса.

Иначе нашите гори и планини са снимани по- скоро със скромна мярка, отколкото с холивудски размах и претенции за възлюбуване и възлюбване. Не изглеждат особено величаво, а някак сбутано и нелюбимо, реалистично и прозаично, сякаш и на тях им предстои възвисяване, както на героите. Камерата само веднъж, в средата на филма като предчувствие и заплаха, се въздига на небето, за да остане там за по-дълго единствено на финала като възнаграждение. Но уви, финалът е дълъг и протяжен, в него поддържащите герои излизат от анонимност чак с агонията на гибелта си, но твърде късно, за да бъдат наистина идентифицирани и да предизвикат съчувствие. Бравурната музика никак не помага, опитвайки се изпреварващо и агресивно да засили усещането за съдбовност или греховност, кулминация или експозиция.

Така филмът не успява да постигне съпричастие, а по-скоро единствено да го изиска като дължимо заради темата и сюжета си. Всъщност случващото се си остава някак обикновено, неинтересно, у искрения зрител вероятно трудно ще се намери желание да проследи с внимание перипетиите на героите и техните съдби. Всичко е решено и обречено от началото - да се респектираме, но не и вълнуваме, да адмирираме, но не и участваме в нечий чужд катарзис и да го превърнем в свой.

Ако режисьорската версия на филма, която май ни предстои да гледаме, е по-кратка, може би ще поукроти и нашите очаквания и търкания с голяма част от възстановките из екрана. Ще притъпи и усещането, че сме въвлечени в мъчително дълго очакване на случки, които не ни интересуват особено дълбоко.

Но докато в самия филм личат персоналните комплекси на авторите, което е нормално почти за всяко едно произведение на изкуството, то в приема му комплексите вече са национални. Не един български филм е бил убит от преекспонирани оценки, които са го довършили безкръвно, подали съвсем погрешни сигнали на широката, както и на интелигентната публика. Така например стана с „Източни пиеси“, преждевременно екзекутиран с рекламата, с преекспонирането на драматичната история около създаването му и истинската съдба на героя му, и с критическите ревюта във формата на невъздържани, истерични венцехваления. Дано и сега не се стигне чак дотам.

Достатъчно е да възприемем „Възвишение” като костюмиран филм, всъщност за съвремието ни, който претендира да ни ориентира в него по-скоро назидателно и услужливо, отколкото сърцераздирателно. По-скоро предумишлено, притворно и смехотворно, отколкото отговорно и прямо. Затова и не бива да си затваряме очите към скритите знаци, които ни дава такъв един филм и да ги оценим по достойнство.

Засега обаче все още сме в етапа на масови посещения и масови поощрения. Рецитиращи лозунги от възраждането ни зрители и хвалебствия до възбог – като през социализма. Делото става народно, или по-скоро е заплашителен и грешен сигнал към киното ни да преодолее дългите години на творчески аскетизъм с фронтални атаки към масовото съзнание и подсъзнание. Да, публиката иска филми, които да я манипулират и равняват, и се изисква доза виртуозност и безочие от страна на авторите, за да бъде това осъществено.

Вероятно затова и самите създатели на „Възвишение” говорят за филма си като за „продукт“, а преди прожекциите сервират пуканки в кутии с главите на основните герои, обезглавени не от турците.